Зоя Б. Деянова, журналист. Фейсбук
Американските пилоти са били едни млади мъже, които са се сржавали срещу нацистка Германия. Момчета, синове на фермери от Тексас, в повечето случаи доброволци. Загинали са, бомбардирайки нашата столица – столицата на държава, която е съюзник на оста Рим-Берлин-Токио. Те не са виновни. Нормално е да има някакъв знак за изгубения им живот. Затова приемам паметника им. Ние сме били враг и наистина сме били такива. Никога не съм отивала до този камък и не зная дали има имена, или е просто почит към неизвестните загинали.
Не това е важното.
На високия постамент на Паметника на съветската армия стои безименен войник –
съветски, той дори не е руски,
нищо че е със славянски черти, може да е казах, азер, литовец, или дори украинец като тези днес, които умират в бой с братята си. Този безименен войник е участвал във войната срещу нацистка Германия, заедно с американските пилоти. Но зад него стоят 20 милиона разплакани майки, не че американските като са по-малко не са страдали, но просто са несравними броя на сълзите им.
И едните и другите умират за една кауза, която днес започва да се изплъзва, но тя е човеконенавистния режим на Третия Райх.
А това, че съветския войник има по-голям паметник да се сърдят американските момчета на Чърчил и Рузвелт –
те ни дадоха в разпределението на света на СССР
И на нас ни хареса и в знак на благодарност качихме този войник от съюзниците на голям паметник. В обратно решение там горе щеше да стои момче от прерията на Тексас – със същото уважение към него.
Какво са виновни милионите съветски мъртви войници и хилядите американски солджъри, че политиците си правят сметки за сметка на техния живот?
Нито съветският и нито американският паметник съм съгласна да се разрушава – не, че някой посяга на новия брат, де.
Те не са паметници на държавите, те са на едни синове, които са имали майки. Отдавна мъртви майки, а ние сега искаме да убием отново децата им. При това само на едните, на многото…
