04 / 17 / 2024
Новини България Котле фасул, разказ на Боян Биолчев

Котле фасул, разказ на Боян Биолчев

Разказ на Боян Биолчев

от infomax
0 коментари
Котле фасул, разказ на Боян Биолчев

Боян Биолчев

Котле фасул

Боян БиолчевСтарецът едва чуваше как бабичката го вика. Плетените стени на къщурката с мъка задържаха белия цвят на варното мляко и тук-таме пробиваше жълтеникавата земя, с която ги бе измазал преди години.
Беше същата като тая на двора, където от много време вече нямаше нито една коза и есените бяха отмили зеленикавия цвят на тор. Нагоре същата жълтеникава пръст разделяше тревата на пасището в зъбато дере, което се провираше под телените мрежи на резервата и се губеше в буковата гора, за да чака внезапен дъжд в тоя сух край.

Бабичката викаше от стаята

и гласът ѝ дрънчеше със същия женски инат, дето няма възраст. Той се надигна от гнилата пейка и тя въздъхна сухо и някак недоверчиво, защото той остана прав до нея, загледан в синкавото стъкло на прозореца. Откак бе престанал да чува добре, се плашеше от викове и съвсем бе престанал да говори. Бавно тръгна към къщата, изтри гумените си цървули в тревата край прага и пристъпи вътре на спечената излъската до равно кал на пода. Бабичката чистеше фасул на една дървена табла и го усети по сянката.

– Сложи машинката,

като не чуваш – каза тя и го погледна през пропуканото стъкло на очилата си.
Старецът застана до нея, въпросително приведен.
– Сложи машинката, глухчо – извика бабата и пръстите ѝ заиграха между фасулените зърна.
Старецът размърда ръце, сякаш питаше, какво иска от него, после отиде до стената и свали от почернялата полица малка черна кутийка. Беше завита с копринена кърпа, от която стърчаха острите ѝ ъгли.
Старецът изтегли от кърпата тънка жица с бяло копче накрая и го пъхна в ухото си. Внимателно прекара пръст по ръба на кутийката и когато напипа колелцето, го превъртя, докато прещрака. В ухото му лумна музика. Той избута с крак трикрако столче до ниската софра и седна срещу бабичката. Тя вдигна очи и като видя жицата, която излизаше от ухото му, извика:

– Лош тая година фасулът

Старецът кимна, макар че тя не го гледаше. Знаеше, че не очаква да ѝ отговори, но ѝ е достатъчно това, че я чува. Беше я излъгал, че е машинка за слуха, защото, ако тя разбереше, че е транзистор, нямаше да му даде да слуша. Не обичаше шума, много години вече живееха сами и освен вятъра в буковата гора над мрежата на резервата нищо друго не се чуваше наоколо. В къщата дремеше куха тишина, освен когато бабичката се ядосваше сама и се развикваше за нещо дребно.
Транзистора му дадоха пияни ловци за последната коза, която му беше останала. Цял живот бе отглеждал кози, тук, на тоя склон, далече от селото. Бе започнал да ги гледа още когато селото бе многолюдно и когато от време на време идваха при него хора за кожи. Правеше букови листаци, защото тогава тая мрежа я нямаше, и си сечеше клони на воля от буковата гора. Горските не го закачаха, защото го бяха наследили от предшествениците си и защото понякога отсядаха в къщата му да отдъхнат и да изпият чаша стипчиво козе мляко. Сам не знаеше как така изведнъж се оказа стар и леко приведен от болка в кръста и как бабичката му се сбръчка и се скри зад тия изпъкнали очила. Все на тая жълтеникава земя, с която бе измазал къщата и в която садеше фасула, макар че тя повече раждаше коприва в сенчестия завет на къщата му.
Долу селото се беше вкопчило в тази земя,

брат с брата се биеха за нея,

после, сякаш хората се насищат на всичко, събраха нивите заедно в едно, а селото започна да опустява. Но на неговата земя край къщичката никой не завидя. Беше много далеч от селото и много каменисти дерета я деляха от него и нямаше как да я вържат в общото.
И го оставиха с козите. Само трябваше да са пет. Повече не. Тогава изкла тия, които му се виждаха по-слаби, докато бабата люто кълнеше него, селото и дерето, дето не вземе да придойде и да ги отнесе всичките. Бе избрал четири женски и един инат козел, който от проклетия си настъпваше брадата. Натрупа кожи по двата миндера и налегна месо за пастърма, но тя се спече като гьон и така и си отиде – ненахапана.
– Дай лук, лук дай – извика бабичката и пръстът ѝ се мярна пред очите му, сякаш търсеше бобени зърна.
Старецът се надигна и с музиката в ухото отиде до полицата, където висеше кафеникава сплитка лук, откъсна една глава и ѝ я подаде.
Тя я накълца с изтънял от точене нож в котлето, после събра боба в ъгъла на софрата и го избута с длан вътре.
– Къде си тръгнал – извика тя, като видя, че пристъпва на място с поглед към вратата. – Сядай тука.
И той послушно седна пак, загледан в едрата плетка на ръкавите ѝ, която се беше лъснала откъм лактите. Музиката в ухото му спря и започнаха да говорят нещо за света.

А колко свят беше видял той?

Оттук до селото и после нагоре в гората. Помнеше повече кози, отколкото хора. Но светът жужеше в ухото му като пчела и той го слушаше, загледан със стъклени очи в бабичката.
Когато я взе, тя слугуваше по къщите, защото беше сираче. Бе малка и грозновата и не се колеба, като ѝ каза да дойде при него в колибата. Долу в селото им се смееха, макар че те рядко слизаха там. Попът ги венча за две кози кожи, а кум му стана един от горските, който обичаше козе мляко. Още щом пристъпи прага на колибата, тя му се скара и влезе в стаята, сякаш я беше довел тука, за да я ядоса. И си остана така. Отначало отваряше уста да ѝ каже нещо, но тя го пресичаше и той свикна да мълчи.

Подаваше ѝ, каквото иска, кимаше с глава, ако го попиташе, и после отиваше при козите, които вдигаха шум, но не искаха нищо. Все така седяха от първия ден на софрата – той с лице към вратата, тя към полицата – да са ѝ пред очите всичките похлупци, за да го накара да стане за нещо, пък той все навън да гледа, за да се измъкне от стаята. Деца не му роди и не говореше за това. Само от време на време си играеше с козлетата и като видеше, че я гледа, му се сопваше за нещо.

Три пъти тече голям порой по дерето,

но не ги отнесе. Живееха на жълтеникава земя, в плетената, измазана с пръст и после варосана къща, в която миришеше на копривена чорба, кози и мащерка. Един път само той се разболя, изби го лоша пот и започна да кашля мокро. Легна на миндера и полицата му се видя извита и наклонена и докато си мислеше защо похлупците не падат от нея, очите му потънаха в зеленикав като млада коприва мрак. Когато се събуди, видя, че е гол и че бабата е вързала две кози от двете му страни. Те се мъчеха да станат и от тях лъхаше гореща смрад, в която усети мирис на ракия. Тя видя, че е отворил очи, и се приближи, пипна челото му и му се скара да лежи кротко, макар че той нямаше сили да мръдне, а се мятаха козите. Беше ги напоила с ракия за огън и те изблейваха от време на време като на песен. После, когатотой започна да става, тя все го хокаше за нещо, но не го пращаше за похлупци до полицата. Един ден, когато изглежда, реши, че е оздравял, му забрани да лежи през деня на миндера. Той отиваше при козите, мъчеше се да си спомни с кои бе делил одъра, но всички му изглеждаха еднакво разврещени и го поглеждаха, сякаш на всички им се пиеше ракия. А козелът тичаше встрани и блъскаше плета от ревност, злоба и страх.
Нищо не можеше да я накара да слезе в селото. Когато престана да вижда добре,

го прати при доктора

да ѝ донесе очила. Докторът отначало се смя, после се разсърди и после отново се смя и му каза да я доведе да я види. Старецът се поколеба, но после смънка, че той сам не чува добре, а докторът отново се усмихна и му каза да си купи апарат с жичка за ухото, че друго няма да му помогне. Той се върна при бабичката. По дерето се изсипаха като порой клетви, но тя си остана горе. Горският ѝ донесе едни мътни дебели очила от някаква умряла баба и тя реши, че вижда по-добре с тях, макар че си бодеше пръстите, ако речеше да шие нещо, и на няколко пъти гаси огъня, когато се опитваше да долее вода в яденето. Идваха и някакви хора да ги видят как живеят, нещо се опитваха да ги увещават, но щом се отвореше дума, че трябва да напуснат къщата, тя се сгъваше на две, натикваше стареца в стаята и после още дълго фучеше, макар че те отдавна бяха вече отминали каменистия пущинак, който ги разделяше от селото.
В ухото на стареца замълча светът с приказките си и отново

бликна музика

От тези, в които има много дрънчене и певецът не се разбира, но старецът бе отдавна свикнал и дори неусетно за себе си заклати глава в такта. Бабичката го погледна, изхлузи се от столчето и отиде при огнището. Хвърли дърва и зачака с котлето в ръка да се разгорят, а старецът гледаше малката ѝ превита фигура, широко разтворените ѝ крака с протрити гумени цървули и вълнената ѝ дреха, която стърчеше на лактите, макар ръцете ѝ да бяха изпънати.
Не помнеше да го е погалила с тия ръце, макар че непрекъснато правеше нещо с тях. Лягаха в козите кожи и тя притихваше под него само за миг, сякаш се свиваше от някаква неочаквана болка, после се сещаше за нещо в другия край на стаята.
– Дай пипер – извика тя хрипливо от огнището.
Той отиде до полицата и донесе кръглия дървен съд, без да беше чул добре какво иска. Знаеше, че сега може да ѝ трябва само това.
И докато тя хвърляше пипер в котлето, той седна на трикрако столче и си помисли, че от много години бе ял фасул с един и същ вкус… и все от това почерняло и изморено гърне, което висеше над крехкия огън.

Козите си отидоха с оградата

Тогава за първи път видяха много хора край къщата си. Те бяха шумни и бързаха, оградата пълзеше по ливадата, прескочи дерето и изчезна зад хълма. Буковата гора остана в клетка, шумолеше както преди и през мрежата и от време на време някое младо и неопитно клонче се провираше през дупките към жълтеникавата пръст на старата плетена къща. Старецът не помнеше как свършиха козите. Три нови кожи на тоя стар миндерлък не се усетиха. Опита се да изхрани козела и най-яката коза, но каменякът не стигаше за две кози гърла, а буковата шума, която успяваше да събере през оградата, беше на една протегната ръка и се свърши. Тогава закла козела. Беше клал много пъти, но този път запомни всичко, сякаш то се зяклещи в главата му. Дълго го гони и накрая го късата опашка, а козелът пъхна рога под вратата от ужас и глупост. Козата седеше встрани и пръхтеше, докато струята кръв миеше праха от плетената ограда, после притропа с крака и се загледа в затворената букова шума. Останаха тримата с нея. Долу селото ставаше все по-пусто, въпреки че бяха поставили повече високоговорители, които се надвикваха в опразнените от хората улици. Козата отслабна, престана да дава мляко и заприлича на тях. Седеше и гледаше двора, а после се втурваше бързо нанякъде, но пак се спираше и се оглеждаше, сякаш се сещаше за нещо по-важно на друго място.
Пак идваха някакви хора да ги видят. Влязоха в къщата,

цъкаха с език,

но нищо не казваха, изглежда, знаеха вече каква е старата. След време им дадоха пенсия. Пощаджията идва два пъти да им остави парите, но най-напред се караше, че трябва да бие толкова път. Не им трябваха пари и се разбраха с него да им носи мляко и хляб, а парите да задържи. Не го видяха вече, пращаше всеки ден хляб и мляко по едно момче, което ги оставяше на прага и хукваше обратно, преди да успеят да отворят вратата.
Козата отслабна съвсем, влезе и остана при тях. Свикна с гласовете им и дори престана да остри уши, когато бабичката му се караше за нещо. Отдолу грачеха празните високоговорители на селото, горе, в резервата, от време на време пищяха кречетала и тряскаха пушки, времето си течеше с

босите стъпки на момчето,

което им носеше мляко и хляб.
После минаха още две или три години, в които нищо не се променяше и не ставаше нищо ново, докато дойдоха ония пияни ловци, които му дадоха транзистора. Чуваше се, че се гърми два дена из резервата, и когато ги видя да вървят по ливадата, старецът разбра, че не са ударили нищо. Спряха на откритото място край мрежата, където грееше разградено слънце, седнаха и извадиха шишета. Смееха се нещо, но той не ги чуваше, само виждаше разтегнатите им устни и ръцете им, които играеха из зеленикавия въздух като на веселие. И в този момент видяха козата. Тя се опитваше да достигне горните листа на някакъв хилав храст, който растеше в края на ливадата. Не че беше гладна, и старецът знаеше, че не е гладна, защото беше стара като тях и както на тях им стигаше малко мляко и хляб, така и на нея ѝ стигаше шумата, която той ѝ събираше, но тя си беше коза и тия малки, хилави, но свежи листенца, изглежда, не я оставяха на мира. Ловците се размърдаха и вдигнаха пушките, без да стават от земята. Тресна първият изстрел. Бренекето разкъса въздуха и глухо тупна в жълтеникавата пръст под ливадата. Второ бренеке разлюля храсталака, но козата, която бе свикнала на неочакван шум, само тръсна глава, сякаш се пазеше от муха. Третото бренеке откъсна предния ѝ крак, тя изврещя, опита се да избяга, но зари муцуна в тревата, скочи отново и отново зари муцуна, а от остатъка на крака ѝ шуртеше кръв така, както някога мляко от вимето ѝ. Екна четвърти изстрел и старецът по шума разбра, че бренекето е попаднало в месо. Козата шавна няколко пъти и остана на ливадата с протегнат здрав крак към плетената къща.

Старецът стана от пейката

и отиде най-напред при козата. Очите ѝ бяха бистри и спокойни, под лявата ѝ плешка бренекето бе отворило широка рана, в която се белееха жили. Старецът затвори очите ѝ с пръст, но те се отвориха и той разбра, че в нея още тлеят искрици живот. Отиде при ловците. Следеха го с пиянска изненада и неудобство. Спря при тях и мълчаливо ги загледа.
– Да не е твоя козата, дядка – каза някой и той кимна с глава.
– В тая съборетина ли живееш?
– Живеят ли хора в такова нещо…
Старецът не отговори. Стоеше и ги гледаше, после посочи козата, погледна плетената къща и отново се обърна към тях. Те започнаха да се съветват помежду се, даже нещо се скараха, и накрая започнаха да му предлагат пари. Той отблъсна ръцете им, защото не му трябваха, а мислеше защо ли им се вижда странно, че в къщата живеят хора. И защо да не живеят? Те се опитаха да му напъхат насила парите в ръцете, бяха натрапчиво настойчеви и той разбра, че

го правят от страх

Парите паднаха върху слабата трева на ливадата. И тогава един от тях му пъхна в ръцете транзисторчето. Обясниха му откъде се пуска и после го накараха да обещае, че няма да споменава никъде за козата, като ту заплашваха, ту удряха на молба. И после си отидоха, а той остана с транзистора в ръцете. Сложи си слушалчицата и самотните, далечни високоговорители на селото влязоха покорно в ухото му. Изпълнен с близка и непозната музика, той влезе при бабичката си и излъга, че това е оня апарат за слушане, който му е предписал докторът, защото беше сигурен, че за всичко друго ще му се скара.

Но тя този път плачеше

Единствен път от толкова години той я виждаше да плаче. За последната коза, която бе останала при тях и не можеше вече да им дава Мляко. Толкова кози бе изклал пред очите ѝ, а тя плачеше за последната. Той се спря пред нея и докато ухото му привикваше към необичайните нови звуци, с удивление разглеждаше сълзите, които капеха от сърдитото ѝ, набръчкано лице.
После отново потече времето.
Старецът гледаше бабичката, която чакаше над котлето с фасул, и си мислеше, че сигурно след малко ще го нахока. В ухото му пъплеха звуците на света, а той седеше в своя свят, в който имаше няколко купища кози кожи, една бабичка, която вярваше, че той я чува, и едно врящо котле с фасул, в което не бяха сипали още само сол. И старецът спокойно седеше на трикракото столче и чакаше търпеливо кога тя ще се обърне и ще му викне, за да отиде при полицата, да вземе един от дървените похлупци и да ѝ го подаде мълчаливо.

Колко полезна Ви беше тази публикация?

Кликнете върху звезда, за да оцените!

Среден рейтинг 5 / 5. Брой гласове: 1

Няма гласове досега! Бъдете първият, който оцени тази публикация.

Тъй като намирате тази публикация за полезна...

Последвайте ни в социалните мрежи!

Съжаляваме, че тази публикация не беше полезна за вас!

Нека подобрим тази публикация!

Кажете ни как можем да подобрим тази публикация?

Може да харесате още

За нас

Онлайн списание

E-mail бюлетин

@2022 – All Right Reserved InfoMax. Уеб дизайн от MOXX Advertising