Любо Канов, писател и психиатър Фейбук
Пътувахме с брат ми за мое интервю в една от американските болници. По пътя преспахме в един от тези безнадеждни мотели, стопанисвани от индийци. Не от индианци. Имаше климатик, който бучеше цяла нощ и временно отстраняваше миризмата на мухъл. Мизерните одеяла и завивки навяваха безнадеждност. Бяхме на път към
първата степен на моята американска мечта
Няма нищо по-пустинно от евтин мотел в безбрежната американска земя на Средния Запад. Летяхме през безбрежните аутостради с неговият зелен осемцилиндров Крайслер, чиято предна част беше половин декар. Наближихме Тексас.
И тогава брат ми каза: Нека да си поръчаме един истински тексаски стейк, преди да влезем в този необятен щат. Бяхме на границата с Луизиана. Влезнахме в един крайпътен ресторант.
Поръчахме от менюто оставено на масата бийф стейк грас фед ,тоест от
пасищно говедо хранено с трева
Медиум – това означава по около 4 минути от всяка страна върху скарата. Тогава вкусих за пръв път стейк от говедата с огромни рога, които бях виждал само по филмите за онези просторни земи. И, о да, това беше изумителен стейк. Никога не бях ял нещо подобно. Помня вкуса му до днес. А след това триумфално навлязохме в Тексас! И започна новият ми живот в болницата на Медицинския Факултет на Тексаския Университет. Там моето сърце тъгуваше дълго, след като майка ни, свряна в ъгъла на своето диванче, очаквайки нашите писма отвъд Океана беше вече отминала тихо в другият, Вечният Свят. Където може би ще я видим някой ден и да ѝ кажем, че бяхме тръгнали към Тексас, за да посрещнем съдбата си. Но ние може би никога няма да стигнем дотам закъдето сме тръгнали.
