Тракийската гробница в Казанлък е включена през 1979 г в Световното и културно наследство. Тя е една от най-изящните известни работи на древните художници, шедьовър, който съдбата е подарила на България.
Главната композиция на стенописите е едно от най-добре запазените произведения на античната живопис от ранната елинистична епоха, което сякаш само разказва всичко за персонажите от фреските си, но само на онзи, който съумее да се отърси от предразсъдъците и наложените клишета, да ги види от друга гледна точка . Дори да погледне през очите на майстора, създал безсмъртните сцени. Тогава историята, която разказват те, може да бъде сглобена подобно на пъзел и изтълкувана сравнително лесно през призмата на изкуството, което ги е сътворило .
Така получаваме неочакван, но доста добре аргументиран прочит на един факт от толкова далечното миналото…
Историята на една любов…
При оскъдността на исторически данни от онази епоха, това е може би най-добрият начин до нас да достигне частица от истината за онези, чиито образи са оцелели от края на IV или началото на III век преди Христа до нашия XXI век, минавайки през превратностите на хиляди години.
Художникът, сътворил стенописите без никакво съмнение е представител на ранноелинистичната школа и именно в нейните традиции трябва да търсим отговорите на загадката. Да разгледаме внимателно работата му.
В гробницата, разположена край древната столица на могъщите одриси Севтополис са открити останките на мъж и жена, които вероятно са били техните владетели.
В светлината на тълкуването, за което говорим първа си е отишла от този свят нежната половинка, а любящият цар е вдигнал за нея този изумителен паметник, с надеждата да съхрани спомена за нея във вечността.
Днес ние се възхищаваме на образа на древната красавица и на нейния мъж. По-късно самият той е намерил покой в построения от него храм на любовта.
Нещо като Тадж Махал ,но много по-древен.
В образа на мъжа, който обикновено науката определя като покойния цар, всичко говори за пълноценен живот, в този на жената всичко напомня за прекрачването в отвъдното. Положението на двете й ръце е условно, символично.
Над жената от гробницата витае смъртта. Това твърди покойният изкуствовед Любен Пинтев, който преди повече от половин век лансира теорията, че гробницата е издигната, за да приеме тялото на жена.
По онова време не се е знаело почти нищо за погребалните обичаи на траките, но пък е имало вече достатъчно сведения за особеностите на ранноелинистичното изкуство, чрез които може да се тълкува изобразената сцена на „погребално угощение с шествие“. „Тя е печална, с приведена глава и съсредоточен в пространството поглед и не вижда вече никого. Това е другата особеност, с която елините са изобразявали мъртвите върху надгробни плочи и паметници.Тя не вижда вече своя мъж, който я гледа умилно, тя е мъртва“, пише изкуствоведът. Той припомня думите на големия познавач на античното изкуство -френският писател Анатол Франс, цитирани в книгата на скулптора Огюст Роден „Изкуството“.
Там е разказано как изразява възхищението си от една древногръцка надгробна група на починала млада жена и мъж, който я гледа любовно. Колко са обичали живота тези гърци, възкликва Анатол Франс и обръща внимание на женската фигура, която сякаш още пребивава в света на живите, защото по някакъв начин участва в тяхното съществуване, но след смъртта си сякаш е станала твърде слаба, краката вече не я държат, има нужда да се отпусне, да е седнала. Описание, което твърде много напомня на жената от Казанлъшката гробница.
Той подчертава, че това е характерен маниер за изобразяване на мъртвите в ранноелинското изкуство. „Има и друга една подробност, която често ги отличава. Докато живите, които ги заобикалят, ги гледат с нежност, те сами оставят погледа си да блуждае в безкрая и не го спират върху никого – не виждат повече тези, които ги гледат. Те продължават все пак да живеят като твърде любими в средата на тези, които ги обичат. И това полуприсъствие, това полуотдалечаване, което според древните дневната светлина е вдъхвала на смъртниците, е най-трогателното изражение на смъртта“, казва Анатол Франс. Сякаш го е казал за жената от Казанлъшката гробница и нейното обкръжение.
