Лияна Панделиева, журналист. Фейсбук
Снимки: Авторът
Знаете ли защо България скоро няма да се похвали с друг скиор в челните места на белия керван след Алберт Попов? Ако щете вярвайте, но в основата на това генерално отсъствие от алпийските спортове са…майките и бабите на потенциалните шампиони.
Тук, австрийският курорт е препълнен със състезатели от всякакви нации – в един миг ме задминават американци, след малко са французи, после са финландци, канадци, италианци… Всички са като
богове на ските,
като изтъкани от безразсъдство и невероятен контрол.
Обичайна гледка е млад скиор с по три чифта ски на всяко рамо, раница, в която да се събере седнал човек, бормашина на кръста и пердаши право напред – там, където обикновените хора бодем щеки, завиваме и натискаме на кант. А боговете прелитат по всички наклони с все същата лекота, включително и най-черните.
Днес на лифта седнах до млад австрийски факир на ските. Попитах го дали в момента кара за удоволствие или е на тренировка. Той леко се усмихна:
– Няма кога да караме за удоволствие, тренираме.
– От каква възраст карате?
– Не помня кога съм започнал, но не помня някога да не съм бил на ски.
– А това можете ли – посочвам от седалката поредното муле, нарамил 30-тина кила колчета и три чифта ски.
– Да, естествено.
– За мен е много неестествено, всъщност. Кога и как се научава това?
– Ами…още като деца. Като свърши тренировката и треньорите казват, че е време за почивка и да вземем ски, колчета, сакове и с тях да се спуснем до долу, но без да се стараем.
То е нещо съвсем нормално да си носим нещата,
защото за шейните се плаща.
Пристигнахме на станцията, младежите скочиха от седалката и след около 3 секунди бяха на около 100 метра от мен, а аз си закачах щеките на ръкавиците.
Връщам се на началото: миналата година публикувах снимка на начинаещи австрийски скиорчета, а раниците им стигаха до коленете, но те безгрижно се справяха с целия товар. И като се почнаха в коментарите едни жалби, едни тръшканици: Олеле, това са дечица! Това не е човешко! Гръбначетата им! Костичките им!
Навремето моя колежка каза, че не би качила детето си на ски на четири годинки, щото му били меки костите – не били станали достатъчно…костни. Българските майки и баби са убедени, че децата трябва да вършат само неща, които са им лесни, които не представляват съзряна от грижовната рода опасност.1
Ските са националният спорт на Австрия,
тук често деца започват да карат, докато са още с биберон и родители, баби и дядовци са заедно по пистите. Няма такова атмосферно време, което да откаже ски училище да проведе урока с дребосъците. Най-мъничките – тези между 3 и 5 годинки – са с учител отпред и един, който ги пази отзад; лифтаджиите намаляват скоростта на седалките и вдигат хлапетата едно след друго на седалките, а от горната страна другият лифтаджия ги разтоварва и така по 10-12 хлапенца. Днес, например, беше минус 10 градуса. Ами, да – зима е.
При това говорим за курорт, където ежедневно се подготвят националните отбори на всички водещи в света на алпийските ски.
Българските майки и баби се тръшкат
еднакво заради неизбежното усилие, което трябва да се вложи във всеки успех – било училище или спорт. Ама не може ли да е като на игра? Ама не може ли да е без стрес? Ама някак така – само с добро да станат децата уникално успешни?
Не, не може. Любима случка ми е как местна австрийска баба вдига двугодишния си внук и със засилка го мята в дълбока пряспа. Хлапето потъва и след миг се изравя само, захилено до уши, с червени бузи и иска пак, а бабата отново го хвърля в дълбокия сняг. В същото време по-голямото внуче, на около 5, играе с детско снегоинче с педали и опитва да рине сняг с малкото гребло.
Хайде
сега си представете българска баба
в същата роля! Сакън! Топлинките, вълненото елече, шапка, ръкавици, одеяло, шал през лицето и само 15 минутки, щото иначе…
В София, мой близък приятел, треньор по езда, си вдигна шапката и замина за Германия. Не издържа на нашенски фасони. „Посред тренировката, когато изпълняваме комплекс от упражнения, майчето се провиква: „Ела, мами, че не си пила водичка от 20 минути! Ето ти шишенцето.“ И детето спира, конят се разконцентрира и не разбира защо първо му искат нещо, а после го спират, точно когато се старае и изпълнява, ама било време за водичка.
Е, поставяха ми условия родители, обясняваха ми как било редно да се работи с ТЕХНИЯ КОН и ТЯХНОТО ДЕТЕ. Дадох им децата, конете, всичко, което е тяхно и сега работя с германски деца. И да – вече наистина работя!“
Alexander Mitev
Бях много добър на ски. Наистина. Признаха ми го учители. Имал съм потенциал. Но, бях на 7години. Помня, едни
