Захари Карабашлиев, писател. Фейсбук
На 1-ви май, в чест на Ден на труда се захванахме с едно голямо семейно пролетно почистване — прахосмучене, подреждане, пране на пердета, целия този ужас… На мен се падна таванското помещение, което почти не беше пипано след като купихме имота. Предишната собственичка беше една изключително мила, деликатна съседка на над 85 и — както стана ясно след като почина — подредена по онзи неповторим и старомоден начин. Прибори за хранене, сервизи, чинии, всичко след нея беше чисто, добре опаковано, четливо надписано, личеше грижа и внимание. Намерихме дори плик с ръкописни букви: “за погребението ми”, в който вероятно е била оставила средства, които да се употребят от наследниците. Някои от нещата й запазихме, други не.
Думата ми е сега за тавана, който беше също отлично организиран и, който аз сега трябваше да населя и с наши вещи. Докато ги носех и опитвах да разположа, неволно се умилявах от това, което е останало след нея: куфара, предназначен за ваканции(тук трябваше да разгърна летните рокли, вълнените бански, гумената шапка, хавлиите), до него са плавниците, до тях зимни кожени кънки,
газово котлонче за планина
и палатка, тук са тенджери, сервизи, тук е и великият и неповторим български чушкопек(който изхвърлих).
Та аз, вчера пренаселих този таван с книги и плочи — почти всички, домъкнати от Америка. Там са и безброй CD-та и филми и какво ли не. Но и много неща изхвърлих – пътували са с контейнер през Тихия океан, за да събират прах на тавана тук? Няма нужда.
И си мисля колко всъщност ненужно е цялото това „наследство“ за тези, които идват след нас. Нали всеки в този живот трупа своите вещи и неща, които почти винаги се оказват ненужни за тези, които идват след него.
Замислих се също какво ли ще трупат един ден тези след нас, тези, за които всичко — филми, музика, книги — е вече в “облака”.
Оставих плочите
Макар че, за какво, по дяволите ни е „целия този джаз“, след като го има в Spotify?
А може би така трябва.
Няма достатъчно мазета за всичко, което оставяме след себе си. Няма и достатъчно тавани.
Спомних си и за „Поетика на пространството“ на Гастон Башлар(когото много обичах като студент, а бях забравил), за неговите блестящи разсъждения за дома, мазето и тавана, за къщата като проекция на психиката на образа, за тавана, като пространство на мечтанието…
Мислех също и за началото на романа „Изобретяване на самотата“ на Пол Остър(починал вчера), който говори за вещите на починалия си баща.
Та, колкото и да е неприятно да се признае – подреждането е обратнотои на безсмислен труд. То е интелектуално занимание
