Захари Карабашлиев, Фейсбук
Преди няколко дни получих имейл от непознат доктор-доброволец, който по думите му работил “…за да нося радост на възрастните хора”. Докторът изпълнява молба да ми препрати благодарствено писмо (разбира се писано на ръка) от “моята любима баба”, предназначено да дойде до мен по пощата, но тъй като не успял да открие мой пощенски адрес го снимал и пратил в имейл. Ето част от него:
“Захари,
Благодаря Ви за “Рана”. И за “Хавра” също. “Рана” ми е подарък за рождения ден 19.Х.1930.
“Хавра” я подарих на едно човече, което съм изродила, сега вече дядо.
Много искам да знам нещо за “18% Сиво”. Особено пък за “Опашката”, но дали ще имам време?
Около мен вече всичко желано е далече: опера, театър, книжарница, а времето е късо.
Да му се не види!
…
Още веднъж Ви благодаря!
Изпращам Ви и доста правописни грешки.
Имам два телефона: ХХХХХХ; ХХХХХХХ
Ако искате да ми кажете нещо, давам Ви възможност.
Баба Д…”
Обадих се на единият от посочените телефони. След няколко позвънявания от другия край се чу бодър, по момичешки звънлив глас.
Това беше тя,
моята 94 годишна читателка?
Няма да описвам радостта й, че й се обаждам, както и своята, че я намирам в такъв висок дух. По-важна е същината на този разговор, накратко ще опитам да я предам.
“Аз”, казва Д. “бях спряла да чета по едно време. Но от няколко години, след като почти всички мои връстници си отидоха подхванах пак книгите. И чета много. Е, пак си общувам с хора, имам приятели, ама те са доста по-млади от мен, около осемдесетгодишни, представяте ли си!” И се смее.
“А знаете ли колко хубава професия имах! Ами аз цял живот съм доставяла радост. Бях акушерка. Изродила съм толкова много деца. И ето сега, на тези години се чувствам добре.”
Продължихме да говорим за нейните деца, внуци, за живота, за книги… Препоръча ми дори нещо, което сега чете, покани ме на гости в града, в който живее…
В един момент з
аговорихме за доктора,
от който получих писмото и който до този момент, аз възприемах като неин внук.
Но се оказа друго. Запознали се случайно. Тя била дала своето копие на “Рана” на някого да чете, а той от своя страна я дал на младия доктор-доброволец, който пък след като я прочел предложил да я върне на собственичката лично. И така се запознали.
Бил младо момче, родено в Турция, но учил медицина у нас. И сега, вече завършил образованието си бил решил да остане в България, да работи тук. И така, завързали запознанство, той започнал да й помага, когато тя има нужда от нещо, наглеждал я, говорели си.
Но ето и най-интересното: оказва се, че дядото на моята събеседничка загинал в Балканската война от 1912 точно там, където се родил този млад доктор — в Лозенград.
Та, момчето тези дни било при родителите си, за да оправя документите си.
На тръгване й казал, че някъде около родното му място бил виждал войнишки паметник. И тя го помолила да отнесе цветя. Той обещал.
“Колко е красив този живот!” каза накрая моята събеседничка.
И аз не мога да се сетя за по-добра поанта на този удивителен разговор.
