26 юли, 2011 г.
В Южната кула от крепостната стена на древната Аполония Понтика, днес, Созопол. 1 часът след полунощ.
Държа в ръцете си хладния, натежал от виното череп, краката ми са като вкопани в каменния под, направен още от древните римляни. Усещам като тласъци на сърцето си ударите на вълните, които се разбиват отвън, в основите на крепостта. Една от факлите се отразява с кървав блясък в гъстото вино, искрящо в страшния и красив съд.
Поднасям бавно черепа към устата си, отблясъкът в течността за миг показва и очите ми, които изглеждат огромни, мътни и обезумели. Отпивам малко. Първо усещам странен метален вкус от среброто, с което е обкован, после силния тръпчив дъх, а накрая и благородния, почти забравен вкус на стар мавруд. Пия с ненаситни и дълги глътки. Езикът ми изтръпва. Течността, изстискала слънцето от плода и запазила го във времето, шурти по ъгълчетата на устата ми, излива се по бялата ми ленена риза и се смесва с кръвта, покапала там от току-що порязаното ми със златната тракийска кама гърло, камата на древен владетел, с която се извърши обредът на инициацията ми като рицар преди минути. Великият магистър замахна така яростно, че видях края си, заклан като жертвено агне, ала в последния момент острието промени траекторията, той спря ръката си, и с рязко отиграно движение само леко сряза кожата. Едно трепване щеше да вкара златното острие със страшна сила в гръкляна ми, а той само щеше да изхрущи.
Кръвта продължава да тече бавно, което, кой знае защо, ме изпълва с доволство. Виното свършва, доливат ми още. Пия като смок. Треперенето на тялото ми, което не биваше да допускам, постепенно намалява, топлината тръгва из мен като гореща змия, отпуска мускулите, обвива ме като любовница, гали ме. Лицата на мъжете пред мен изглеждат бронзови и безизразни под танцуващата светлина на факлите. Черните им плащове с преплетени златни роза и кръст на тях им придават вид на демони на отмъщението. Дори издължените и бляскащи в мрака сини очи на единствената жена тук имат израза на прегладнял хищник, който дебне момента да забие зъбите си в гърлото на жертвата. А извивките на тялото и под бялата дълга дреха, все пак са умопомрачаващи.
В зърнохранилището, което тази нощ е наш Храм, се извисява гласът на брат Андрей. Влудяващата акустика поема могъщите звуци и ги умножава, те заплющяват със силата на водопад. Отприщва се звукова лавина, песента кънти като глас Господен, като Йерихонска тръба, но и като благословия.
„Многая лета” се блъска с чудовищна сила в стените и се стоварва върху мен. Огромната мощ на отминалите времена смазва. Никога не съм си представял, че ще се почувствам толкова нищожен и мъничък. После огромен и несломим.
Господи, помогни ми да разбера какво се случва с мен… Пия вино направо от главата на император Никифор Геник, убит в битката при Върбишкия проход, от чашата на ювиги кана на древните българи Крум Страшни. Да, пия от обкованата със сребро глава на василевса. Тази вечер научих, че с нея вдига наздравици и цар Калоян, синът му Витлеем, който е и първият Велик магистър на този могъщ, опазил се в дълбока тайна Орден на Розата. Заради неговата памет сме в зърнохранилището на древната крепост.
Името Витлеем значело „Дом на хляба”
Как да не полудееш, когато разбереш, че чашата от векове се пази от Ордена, нашия, този, в който току-що бях приет като послушник и се заклех в безпределна вярност. Заклех се да мълча за тайните му, иначе ще ме заколят като агне с оная кама, ще я забият в окото ми, както някога са правили с вампирите, ще ми изтръгнат езика, ще ме изкормят като сърна, ще разпръснат вътрешностите ми в четирите посоки на света.
Като си помисля, че преди месец не бях и чувал за този Орден. Ако някой ми беше казал, че ще пия от черепа на Никифор, щях да му предложа да се гръмне с личното си оръжие, а сега съм част от братството…
Правят ми знак да се отместя от центъра на човешкия кръг, който ме заобикаля до този момент. Присъединявам се към новите си братя. От лявата ми страна застава Петър, от дясната – Павел.
Подават на Великия магистър факел, той го стисва и с бързи крачки тръгва към изхода на залата. Всеки от нас също грабва по един и тръгваме след него, водени от подскачащата светлина. Преминаваме покрай дълбокия седем метра римския кладенец, иззидан от масивни квадри, които са споени само от собствената си тежест. На дъното му все още има вода. Преди посвещението ми обясниха, че в древността той е част от храмовия комплекс Нимфеум, посветен на елинската богиня на любовта и красотата Афродита и на нейните три нимфи. Такъв комплекс в стари времена имало и близо до мястото, където се извисява Мадарският конник.
Влизаме в зала, в която ни посреща огромна бронзова статуя на Аполон Лечител, копие на тази на древногръцкия скулптор Каламис. Ако тази е три, онази е била 13 метра висока.
Отблясъците от факлите създават илюзията, че мускулите на бога потрепват, че всеки момент ще тръгне. Голият Аполон стиска в лявата си ръка лък и стрели, а с дясната се е подпрял на дълъг неокастрен лавров клон.
Великият магистър застава в средата на кръга, оформен отново от братята, те го приветстват пак с „Ave”. Сега са различни – усмихнати, тържествуващи. Белокосият мъж с благородно и загоряло лице, насечено подобно на разцепена от мълния скала, едър като мечка, с разпусната бяла коса, на врата на когото блести златен орден и кръст, започва да говори с гърмящ глас. Чувам новото си име…
Брате Йоан,
ти вече си един от Нас. Добре дошъл в Братството на Розата, в което заемаш мястото в Ордена на великия свой прародител и наш някогашен вожд княз Белота. Неговите дела ти открехнаха вратите към велики тайни, а твоите собствени ще ти помогнат да ги видиш в ослепителната им светлина.
С подробностите от историята на Ордена ни и с документите, свързани с това, ще се запознаеш след време, доста неща трябва да научиш дотогава. Приеми като легенда, че е създаден от българския император Йоан с прозвище Калоян, идващо от гръцкото Kaloïōannēs – хубавият, добрият Йоан, като част от договорката за уния с Римокатолическата църква.
