- Елена Петрова е актриса, с която обичаме да си говорим на всякакви теми , защото винаги казва нещо интересно и те кара да се замислиш. И този път беше така.
Интервю на Светослав Пинтев
– Елена, току-що видях, че имаш профил в Инстаграм и щях да падна от стола. Знам, че не си много по социалните мрежи. Защо?
Снимка: АВТОРЪТ
– Да, имам профил от няколко години, но не го развивам много усърдно. Наистина не обичам да споделям неща в социалните мрежи, особено лични. Facebook нямам и никога не съм имала. Знам, че има много фалшиви профили с моето име, но не се интересувам от тях. Профилът ми в Instagram го ползвам за представяне на постановки, на дейността на УНИЦЕФ, за реклама на нови представления, а сега и на новия филм, в който участвам “Никога не е просто секс”. Не мисля, че това е пространство, в което хората трябва да казват на някого, че го обичат, да показват непрекъснато децата си и да споделят всеки един личен момент от деня си.
– И най-вече закуската…
– Да, да занимават аудиторията със себе си. Може би има някакъв смисъл в това, след като толкова много хора имат нужда да бъдат видяни… В тези мрежи вече всеки е като самостоятелна медия, всеки може да се изказва категорично и със самочувствие, дори за неща, от които нищо не разбира или има малко информация, не е навлязъл в дълбочина, но това не му пречи да има самочувствието да коментира, да има мнение, а дори да влиза в режим на диалог и на спор. След като съществуват, това означава, че наистина има нужда от тези мрежи, но… Аз лично се радвам, че в 21-ви век има възможност да общуваме по този начин, защото ние сме аналогови хора от 90-те и знаем какво е да не можеш да се свържеш с другите.
– Намирахме се някак…
– Разбира се, винаги намирахме начин да бъдем заедно с приятелите си, с близките. Сега вече можеш да общуваш и с хора, които са на други континенти, това е хубавото. В моята професия можеш да се явяваш на кастинги и да кандидатстваш за роли. Много е полезно това и за изобразителното изкуство. Стига много по-бързо до хората. Не е нужно да наемеш цяла галерия, което е супер скъпо, за да покажеш твоето изкуство. Можеш просто да го качиш във Facebook или в Instagram.
– От тази гледна точка всичко е много по-гъвкаво…
– Да, всичко е много по-достъпно, но трябва да има и критично мислене. Трябва някак си да анализираш и да умееш да отделиш това, което е важно за теб от всичко друго. Много е важно в социалните мрежи да има филтър за сексистки послания, за призиви за насилие. Не знам дали работи… Аз не влизам много в социалните мрежи. Простено ми е, защото съм човек наистина от друго поколение, а и вярвам в личното пространство. За нас като артисти е много по-важно това, което не показваме, отколкото, което показваме. 
Имаме своята сцена, тя е място, където можем да се показваме чрез героите си, чрез ролите си. Това е същността на професията ни. Всичко друго трябва да го оставим в лека мистика, да има все пак някаква загадъчност. Тайната на изграждането на един образ на сцената и на снимачната площадка е хората да не те познават толкова добре, за да могат да ти повярват. А когато ти поднасяш целия си живот, всеки един ден – какво правиш, къде пътуваш, как играеш с децата си, как ги обичаш, как обичаш любимия или любимата си… Това по някакъв начин те кара да бъдеш достъпен. А част от тази професия е загадката. И част от тайната на хората, на които се възхищават по света, е това, че нямаш такъв близък достъп до тях. Винаги трябва да го има любопитството какво се крие зад големия артист. Това е важно, то е въпрос на точно тази емоционална интелигентност, с която ние работим. Такова е моето мнение. Естествено, че не ангажирам никого с него. Иначе, социалните мрежи вече са един много добър пазар.
– Социалните мрежи вече са и професия за много хора….
– Това е хубавото. Страшното е, че има хора, които живеят там. Те не живеят в реалния живот и се страхувам да няма цяло едно поколение, което да не може да се освободи от този начин на живот, защото това е паралелен живот. Той обаче не е реален, а за тях се превръща в реалност.
– Умберто Еко каза в последната си лекция, че социалните мрежи дават на имбецила, който преди се изказваше само в кръчмата, и на нобеловия лауреат еднакво право на глас, а това е проблем…
– Да, трябва да уважаваме авторитетите. Това е големият проблем в България, затова страната ни не върви напред. Лидерът има друг лидер, зад него стои трети лидер. Не уважаваме авторитетите и капацитетите за това, което са постигнали, за това, което могат и знаят. Уважаваме често арогантни, агресивни, нагли хора, които се опитват да ни налагат като модел за подражание. Така всичко се изкривява. Огледалото е много, много изкривено. Надявам се наистина да се появят хора, които да имат съвсем друга визия за живота, за страната. Много вярвам в това и се надявам да стигнем до момента, в който ще се появят такива хора. Но трябва да има и среда, в която да се появят, в която да бъдат подкрепени. Трябват ни хора визионери, които да 
повлекат и други съмишленици. Не да използват слабостта на хората, това, че живеят в бедност и търсят справедливост, за да им предложим една фалшива промяна. От такива хора няма нужда. Аз мисля, че тази система е абсолютно деградирала и няма по никакъв начин да проработи. Но от друга страна, не трябва да има и цензура. Все пак живеем в демократично и свободно общество. Разбира се, че всеки има право да изказва мнение, но пак казвам – то трябва да е аргументирано, да е подплатено. Не трябва да е първосигнално. Когато е първосигнално, означава, че ти не си го обмислил и просто влизаш в един режим на спор и на агресия, без дори да познаваш човека отсреща. Някой като каже: „Аз имам хиляди приятели и последователи.“ Ти дори не ги познаваш тези хора, те не са ти приятели. Истински приятели човек може да има пет-шест в живота си. Няма как да имаш 100 000 приятели. Да, те могат да те следват, защото харесват твоя начин на живот, идеите ти.
– Или нещо друго…
– По някакъв начин им въздействаш, вдъхновяваш ги дори. Той е пространство, в което ти говориш. Наистина има много хора, които са вдъхновители, увличат другите, събират последователи, дават им храна за размисъл, отговарят им на някакви проблеми, които те искат да си решат. Всеки си намира по нещо, което го активира или го докосва. По този начин всеки си взима нещо хубаво за себе си, но трябва баланс. Другото също е страшно. Това е път, който е нахален, неприятен, грозен, понякога с нецензурен език. Българският език се превърна в нещо ужасяващо.
– Живеем в епоха на конспирации и изкуствен интелект! Светът се превръща в някаква пълна лудница, как мислиш?
– Да. Все още има хора, които вярват, че и COVID-19 е един огромен експеримент, за да се наблюдава човекът – как ще действа, какво ще прави, как ще се съхрани психически, как ще излезе от тази криза. Факт е, че много хора вече ги няма заради този вирус.
– Но наистина имаи много въпроси…
– Основният въпрос е “защо”. Защо някой иска да причинява това на човечеството? Така или иначе, то постепенно върви към своето изчерпване заради липсата на ресурси, което ще се появи след 30-40 години, заради глобалното затопляне. Всички тези неща са около нас и ние ги знаем. Разбира се, не разсъждаваме всеки ден върху тях, защото сме потънали в своите ежедневни проблеми – да се грижим за децата си, да работим, да оцеляваме, както се казва. Защо? Ако някой може да отговори на този въпрос – защо му е потрябвало да прави лаборатория за хора?
– Нали ти даваш сметка, че изкуственият интелект може да си направи една Елена Петрова? Ще я разиграе в някакви негови филмчета, а от теб изобщо няма да има нужда…
– По-страшното е, че могат да създават ново поколение деца. Когато ти създадеш едно такова дете по изкуствен начин, всичко, с което то ще бъде белязано до юношеството си и до развитието си като голям човек, по някакъв начин ще бъде контролирано. То не изгражда свой индивидуален имунитет и усещане към живота. Това е в противовес на всички природни закони, на всички библейски закони. Не мисля, че ще проработи, честно казано. Има много гениални писатели, които са го предрекли. По техните романи са правени филми, гледали сме такива филми още през 70-те години. В „Blade Runner“ героят на Харисън Форд се бори с машините, с изкуствено направените хора. Всъщност, трябваше да различава кои са истински, кои са изкуствени. Андроидите, срещу които той се бореше, застрашаваха човечеството – те изглеждаха точно като нас, като обикновените хора.
Още тогава, през 60-те и 70-те години, тези проблеми са предвидени. Дори си спомням, че тогава се говореше за бъдещето през 2024-2025-та година. Е, ние вече сме в това бъдеще.
– „Крилце или кълка“ на Луи дьо Финес и синтетичната храна също станаха реалност…
– Да. И книгите на Оруел, и това, което беше загатнато в „Терминатор“ – машината, която унищожава своя създател. Имаше една много хубава карикатура – “Бай Ганьо” унищожава своя създател Алеко Константинов. Нещо такова се получава. Много трябва да внимаваме оттук нататък. Тоест, не ние, а тези корпорации, които създават това нещо.
Всички искаме да видим бъдещето. И аз искам да го видя. Може би трябва да е бъдеще не толкова фокусирано върху машините, а бъдеще, в което човекът да се развие като самопознание, като интелект, към това да може да бъде отворен към другия човек. Отново се връщам на социалните мрежи. Много са активни там хората, но…. Когато става въпрос да подадеш ръка, да си отворен към някого, да си съпричастен, тогава става много по-трудно. Прекрасно е, че се правят кампании за помощ на дечица. Това обикновено става наистина в рамките на кампания. През другото време хората са много арогантни, агресивни един към друг.
– Какво има да правиш преди ваканцията?
– Играхме във Варна на 25 май „Робин Худ“. Това е една нова постановка, която излезе на Шуменския театър. Играе целият състав – те са чудесни колеги. Ники Илиев и аз сме гости. Август месец също ще направим едно мини-турне на „Робин Худ“ в Античния театър Пловдив, в Стара Загора, Сливен, отново Варна- Летен театър, може би и Бургас. Така че това предстои, ще има срещи с публиката. Успоредно с това играем „Осъдени души“, имам представление с „Язовецът“ на Емилиян Станев. Всеки, който се интересува, може да погледне кога и къде. Стефка Янорова и Веселин Калановски също играят. В Нов театър –НДК има разнообразни представления. Ако имат желание, зрителите винаги могат да дойдат и да споделят с нас едно хубаво представление.
Театрите са пълни и това е прекрасно. Никой не вярваше, че след COVID кризата ще можем да привлечем отново толкова много зрители. Ето – магията се случи. Виждам, че почти всички театрални салони в София и в провинцията са пълни. Хората имат нужда да бъдат на театър. Културата трябва да върви – това е много важно.
– Хората сякаш зажадняха за култура по време на пандемията? Това е добрата новина.
– Да, тогава всеки гледаше да оцелява и да се спасява, да мисли за своето здраве, за семейството си. След това наистина стана нещо магично и дори има някакъв тренд – млади хора, за които участието в културни събития е част от седмичната им програма. Театър, концерт, изложба – това е чудесно, защото така храниш и другите си сетива. Освен ежедневните, които трябва да подхранваш, храниш и вътрешния си дух. Така по-лесно преминаваш през трудностите, които всеки един има в живота си.
