Американци, японци, англичани, руснаци, французи, израелци вече се стягат за нестинарския събор в село Българи, в крайморската община Царево, който традиционно се провежда на празника на светците Константин и Елена. Там го празнуват по стария стил, или в нощта на 3 срещу 4 юни с играене по огромна жарава, а желаещите да присъстват от цял свят с всяка година се увеличават. Чакат се и многото младежи, родени по тези места, ала пръснали се на гурбет из всички краища на света, които по традиция се връщат за свещения ден.
„Това за нас е голям празник, на него си идват чедата ни. Дали Костадинчо и Еленка помагат не знам, но си се връщат младите за панагира, ние така си му викаме. От Италия си идват, от Гърция, от Испания, от Америка чак. Има скара, бира, песни, веселие, амо това не е лошо, хубаво е”, обяснява баба Елеонора. Умалителните са тукашните прякори на Свети Константин и Елена, които са не други, а канонизираният от Църквата император Константин Велики и майка му.
Това захвърлено в Странджа село е обиталище на чудновати и богати душевно хора, които живеят
с единия крак в съвременноста, с другия в традицията
То е единственото съхранило автентичното ритуално ходене по огън в нашите земи. Само, защото през 90-те години на миналия век последната истинска нестинарка баба Злата успява, преди смъртта си, да предаде много от тайните на по-младите жени от селото, а те по-късно възстановяват ритуала, практикуван от хилядолетия. Иначе традицията вече щеше да е в небитието.
Както е загинала в близките села Кости и Граматиково, където е запазена чак до 1948 г, но после се загубва.
Автентичният обичай в Българи се възстановява изцяло по разказите на баба Злата. И хората от селото откриват в него частица от себе си, защото винаги са били носители на светогледа, характерен за нестинарите, дори когато не са го съзнавали. Тук и до днес гадаят по формата и цвета на облаците, дори младите носят в душите си едно мистично и митологично зрънце, което ние останалите българи вече отдавна сме загубили.
„В нестинарските села имат една особена нагласа да гадаят, да наблюдават и тълкуват знаците от природата. Можеш да ги различиш, че са от този край, където и по света да отидат да живеят, каквото и да работят. Познавал съм ги в бармана, във всеки от този край, когото срещна някъде”, разказва етнографът Стоян Райчевски, бивш председател на комисията по култура към НС, който от млад изучава нестинарството, а дълги години е работел като уредник в музеите на Бургас, Созопол и Малко Търново.
Ритуалът на празника е нещо, което си заслужава да се види. Затова събира хора от цялата планета. Призори в деня на светците нестинари в носии, характерни само за този край, изнасят иконите до чудодейния извор Аязмото, където тези мистерии са започвали още в тракийски времена. Обредността е строго подчинена на неписания нестинарски закон, който никога не се оповестява изцяло на непосветените. В шествието се включва почти цялото село. Първата работа е да се осветят иконите. Писва гайдата, извива се весело хоро, започва да думка гигантския свещен тъпан, който сякаш усилва стократно ритъма на сърцето ти. Точно той довежда нестинарите до тайнствения им транс.
Очаквайте продължението
