Ритуалът на празника на нестинарите в село Българи, „панагир“, както го наричат хората тук, е нещо, което си заслужава да се види. Затова събира любопитни от цялата планета.
Призори в деня на светците Константин и Елена по стар сти, 3 юни, нестинари в носии, характерни само за този край, изнасят иконите до чудодейния извор Аязмото, където тези мистерии са започвали още в тракийски времена.
Обредността е строго подчинена на неписания нестинарски закон, който никога не се оповестява изцяло на непосветените. В шествието се включва почти цялото село.
Първата работа е да се осветят иконите. Писва гайдата, извива се весело хоро, започва да думка гигантския свещен тъпан, който сякаш усилва стократно ритъма на сърцето ти. Точно той довежда нестинарите до тайнствения им транс. 
Всички наливат от водата на извора, защото в деня на светците тя се смята за най-целебна. Шествието минава през селото, а нестинарите се прибират в параклиса, или
коначето, както го наричат местните
Това е сакралното място на нестинарския обред, където се пазят иконите на Константин и Елена и свещения тъпан. То е домът на светиите, в който те отсядат на празника си.
Тук нестинарите се усамотяват преди ритуала, а самият Костадинчо ги „дърпа”, както се изразяват местните за транса.
Казват, че понякога изричат пророчески думи, виждат в бъдещето, така както са правели преди огнения танц жреците в древността.
В двора на коначето се коли жертвено агне за приготвяне на “нестинарския курбан”.
Специална роля е отредена на южната страна на параклиса, където. Там се намира столнината-прозорец, на която се поставят иконите, за да си “почиват”.
Именно в коначето се случва “прихващенето” на нестинарите преди играта им по огъня, което пък е другата дума, с която местните наричат транса. Следва “обличането” на нестинарските икони”. 
Свещеният тъпан и няколко негови побратими мощно ги призовават да започнат ритуала. Затворените в конака нестинари попадат под власттта на ритъма и започват да навлизат в състоянието на транс.
Преди това, в специално очертания кръг на селския площад се пали огромен огън. Пламъкът винаги се подклажда и поддържа от най-стария нестинар или нестинарка. Когато се свечерява, излиза млад мъж с много дълъг прът, който разстила въглените из целия кръг. Получава се дебела пет-шест сантиметра жарава.
Тълпите от хора вече са оградили огнената „сцена”.
След 22 часа нестинарите излизат под съпровода на гайди, обикалят жаравата три пъти, а след това я пресичат един по един, под все по- бързото и яростно думкане на тъпаните. 
Започват ритуалния танц – мъжете и жените, изпълняващи свещенодействието, скачат в жаравата с викове и играят върху въглените, държейки украсената икона на Константин и Елена. В един момент ритъмът става по-бавен, движенията по-плавни и меки. Един от мъжете нестинари застава в средата на жаравата, вдига иконата високо и седи така няколко минути в тишина.
След това гайдите пак писват, а нестинарите излизат от огъня с танц. Тогава идва часът на ентусиастите от тълпата. Започва се трескаво събуване, младо и старо притичва през въглените, за да сподели тръпката на ходенето по огъня.
