От „Българи от ново време“, изд. „Сиела“
…понеже има за добрия купонджия закон до смърт,
неписан на хартия –
дори и да го тикнат във килия,
тече купонът за добрия купонджия.
Готов да глътне всякаква помия,
без никакво мезе или туршия,
без никакъв медал или тапия
краси Родината добрия купонджия.
Из авторска песен на Велизар Ванков-Валдес
Той е бургазлия, но не е оня Валдес – фолкпевецът, пази Боже. Доколкото знам, книгата на Валдес – „Джакпот за емигранта“, е една от най-продаваната в града за последните 10-20 години. Касае неговото емигрантско битие във Франция. Издаде и още няколко за скитанията си по различни страни.
Върна се от Франция разочарован, но това не му попречи всяка година да си стяга багажа, за да поскита из Германия, Чехия или Холандия. Последната му идея е да замине за Венецуела. Какво ще прави там, за мен е пълна и неразрешима загадка. Вярно, че все венецуелките най-редовно стават Мис Свят или Мис Вселена, но къде ти е гаранцията, че ще попаднеш точно на такава венецуелка. Миските сигурно вече са свършили, колкото и много да се падат на глава от населението.
…Но думата ми беше за Франция. Велизар страхотно е описал в книгата си гнусната страна на емигрантския живот, затова аз предпочитам да се спра на бляскавата предистория, каквато я знам от него.
Годината е 1989-та от рождението на Христа. Не са прогърмели още фанфарите на мечтаната демокрация, че даже под слънцето още се провеждат студентски бригади. Тази специално е в китния и слънчев Айтос, където вероятно по улиците е припкала Ивана, но нашите герои не срещнали нея.
Четирима юнаци се връщат от първата си и последна студентска бригада, за да щурмуват града, известен като Ахтопол. Там Валдес има къща, а край къщата има голямо море. Викат му Черно – Черно море. По пътя за Ахтопол четиримата се запознават по неведоми пътища с една французойка и я помъкват към себе си. Пухкавата представителка на страната на фините жени е подложена на изключително строга алкохолна диета. За храна излишни пари не се намират. Никакви. Всичко отива за водка. В краен случай и за кисели краставички. Тече купонът за добрия купонджия, както е казал поетът. Лятото обаче лека-полека се изцежда и наближава времето всички да се разотиват, кой от където е.
Изпращат Жаклин на автобуса за Париж по живо по здраво, защото тя е от там. Те заминават за София, за да се учат в Университета.
В един момент получават неразбираема, но много мила покана да гостуват в Париж за две седмици на разноски на френския телевизионен Канал 1. Четиримата са стреснати, трогнати, очаровани, както сполучливо се е изразил един друг поет. Изобщо не им е ясно откъде-накъде французите искат да ги разхождат из Париж, че и да си плащат за това, но техните мотиви са им последна грижа. Момчетата нямат абсолютно нищо против да заминат за световната столица и да се повеселят. Каквато и да е причината на местния Канал 1 да ги издържа.
В родното Външно министерство млад, надъхан и костюмиран номенклатурчик им връчва визите и държи реч в стил:
– Вие там ще представяте Родината. Дръжте се като достойни граждани на социалистическа България – на този епизод е размахал заканително пръст. – Не се поддавайте на клопките, които ще ви поставя загиващият капиталистически строй – нарежда дълго малоумникът. Той дори не подозира, че един от двата строя след месец-два няма изобщо да го има. При това, не загниващият.
– Да, естествено – с готовност се съгласява Валдеса, за да му се махне по-бързо от главата.
– Що ли не ти… – си мисли Гайдата.
След няколко дни тайфата отлита със самолет на „Ер Франс“ и кацва на летище „Орли“. Завеждат ги в един от най-луксозните хотели на Париж. Чевръсти камериерки отгатват всяко тяхно желание, скъпото шампанско се лее като Сена при пълноводие. За контакти с местното население използват преводачката на президента Митеран. С две думи, държат се с тях все едно са някакви много важни за съществуването на Франция индивиди.
„И все пак, каква точно ще да е причината капиталистическата власт на тази буржоазна страна така да ни глези нас, социалистическите идиотчета?“, питат се помежду си будните българчета.
Причината се оказва тяхната френска позната. Макар и да не е първа хубавица, тя има Талант… По-точно умее да пише писма. А пък изключително популярното във Франция шоу „Сакр соар“ си избира писмо на месеца. За него се прави специално предаване, а на автора му се изпълнява едно желание. Такова става именно посланието на Жаклин, в което тя разказва за летуването си в България с много патос. Желанието й е: „Да видя моите български приятели на „Шан-з-Елизе“. И ето. Те щъкат по прословутия булевард и си живеят като четирима крале-слънце накуп.
Идва денят да ги излъчат по телевизията. В гримьорните на „Сакр соар“ се отъркват в Джанет Джаксън, лафят си със самия Шарл Азнавур, сблъскват се с Дейвид Холидей и си пудрят носовете също като тях. Така поне се изрази Валдеса.
Жаклин още не знае, че нейното писмо е най-доброто за месеца, нито че българските й приятели са вече в Париж. Срещат се в студиото. Леят се сълзи, сополи… Всичко се предава директно. Франция реве от умиление пред телевизорите. Нашите са звезди, а на другия ден щедро раздават автографи по улиците. Взели са и солидни хонорари, затова продължават купона. Междувременно в България идва датата 10-ти ноември. Еуфория, радост, равенство, братство, свобода… Връщат се обратно и разказват историята си по стотина пъти на ден.
Четиримата парижки герои обаче вече не ги свърта в родината. Решават да емигрират в страната на Русо. Този път вместо хотелите си Франция им предлага да спят под мостовете, вместо шампанско пият най-евтино вино със стотинки, избити от автоматите, борят се за фасовете с клошарите, собственици на съответния периметър от тротоара (вж. „Джакпот за емигранта“).
Докато за кратко преподавал география, Валдеса винаги си спомнял на урока за Париж как са ги млатили пънкарите пред магазините „Бокур“, защото ги взели за скинхедс. Били си обръснали главите с похвалната иначе цел хигиена.
