„Този защо гледа така лошо?! Ще уплаши децата!“ – коментар на майка ми, съзирайки по новините и за кой ли път днес, лицето на новия патриарх.
„Не се притеснявай, мамо – то деца, които да се впечатляват от клира на църквата, не останаха“ – успокоявам я аз. И като да потвърди моите думи репортерката на БТВ от Рилския манастир откровено разказва, как почти никой от днешните поклонници в обителта
не бил знаел, че се избира нов патриарх,
нито пък кой е той…
Сетне в старческата памет на майка изплува история от нейните ученически години, която чувам за първи път. Защото съм слушал не веднъж други подобни истории. Като тази, как всяка година на нейния имен ден (Богоявление) класната й винаги минавала у дома на проверка вечерта, за да не би да празнуват църковния празник. И как е трябвало баба ми винаги да се оправдава, че гостите всъщност са „роднини от провицията“, които се озовали по работа в София.
Та историята е следната: От училището на майка ми – била е 3 или 4 отделение – ги водят на екскурзия в Рилския манастир. И тя, възпитавана съвсем не атеистично от баба си и майка си, решила да си купи свещи. Не само да ги запали в храма, но и армаган за вкъщи. Не щеш ли – съзира я същата класна и още една учителка. „Като почнаха да ме притискат – Защо купуваш тези свещи? Вие вкъщи палите ли свещи? Не знаех какво да направя…“ – спомни си – сега през смях. А какво й е било тогава…
После заедно отвово си спомнихме нашите истории: как на Бъдни вечер тримата с татко трябваше да пътуваме до другия край на София, за да празнуваме само в дома на баба и дядо, защото живееха в къща, понеже ако вземем за прекадим в апартамента – току-виж ароматът на тамян „издайнически“ се понесе из съседите. А пък не се знае кой, къде ще те обади… Припомних й и как веднъж баба ми (нейната майка) –
на Велики четвъртък вечерта
ме поведе към кварталната църква, но пътьом трябваше да минем през някава съседка за да остави нещо: „Да не си казал къде отиваме, че тези са комунисти и ще ни се смеят…“ – наставляваше ме баба. Не след дълго, баба и кръстницата ми ме кръстиха – тайно. Моите родители не присъстваха – някой можеше да снесе нещо в работата им. А пък на тях комунистите съвсем нямаше само „да им се смеят…“.
И неусетно осъзнах нещо, което досега съм пропускал: че през времето, откогато са нашите спомени, духовният старец на новия ни патриах – Натанаил – е приел да бъде агент „Благоев“ на Държавна сигурност. И дългогодишният приятел на агент „Николов“ – богословът Иван Желев – също е приел да стане агент. „Ангелов“. Същият бивш „Ангелов“ от известно време не спира да говори, че автономията на Правосланата църква на Украйна не се приема в православния свят, демек
Вартоломей нещо е сгафил
Апропо „Ангелов“ не го чух да коментира нищо критично за кандидат-патриаршеската тройка. Тъй де – Даниил е духовно чедо на неговия приятел, агент „Благоев“. Да припомня, че преди тях агент „Николов“ също е продал душата си на млакобесните служби на атеистичния режим. „Николов“ е агентурният псевдоним на Американския митрополит Йосиф – същият, който преди време поиска епископ Даниил за викарий отвъд океана, а днес с немощен глас не спря да пее „Достоен, достоен!“ Духовници, които са служили на същия този атеистичен режим, който принуждаваше мнозина семейства като моето, да се крият, когато изповядват христовата вяра.
По време, когато са се случили историите на моите спомени, възпитаникът на ВВВУ Радев се е клел във вярност на БКП – партията, на същите онези, които „ни притискат, ако купуваме свещи“ или „ни се смееха, ако ходим на църква“. Същият този бивш партиен член днес с охота коментира тъпия журналистически въпрос „от какво сме имали нужда вярващите в България“…
Нито той, нито новият патриарх, възпитаник на двама бивши агенти на ДС, могат да удовлетворят моите нужди като вярващ. Вярата, която е изстрадана, когато други са я предавали за постове и облаги, няма нищо общо с вярата, декламирана като държавна идеология… И така е още от времето на първите християни. Те, апропо, не са познавали институцията „Църква“. Църквата е била общност от вярващи. Истински…
