Димана Йорданова, поетеса. Фейсбук
И двете ми баби си отидоха през май.
Едната не виждаше, другата не разпознаваше.
Едната искаше да отхапе вафла и да остане още малко, другата каза “бадева да ям” и се втренчи в празното на стаята с протегната ръка – че
майка ѝ я викала
Щастлива смърт, която си струва да се изживее.
Това разбрах аз в последните години, когато участвах в мисията по собственото си спасяване. Когато завъртях вътрешната сфера на ада и се състрадах. Магически процес, непознат за експертите. Гравитацията беше единственото приятелче, с което си играех. Първата стъпка от излекуването е да страдаш. Тук цялата земя ми кима в съгласие. Но най-важната е да принадлежиш. Не можеш да спасиш себе си, защото ти СИ СПАСЕН в любовта. Ето ви я мистерията на пробуждането. Спасението не е ухо, което чува, а ръка, която знае.
Да принадлежиш.
Към човеци, дървета, география, атмосфери и тайни.
Да си част от племе,
което сваля копията си, когато влезеш ти.
Умът се оказа твърде малък, за да ми каже коя съм. В процеса на излекуването ти трябва по-добър оратор, по-мъдър авторитет от тази подскачаща когнитивна бълха, мисълта.
Прекрасно е и малко поразително да станеш свидетел на грабежа и гибелта си, и от мрачно вътрешно бърборене да стигнеш до ритуален саморазговор. Да спреш да обикаляш земята в търсене на топло място, където да се родиш. Тази болка винаги ще търси свидетел, преди да спре. Винаги ще намира оправдание за собственото си съществуване.
Да принадлежиш.
Когато няма към какво, тогава към цялото. Когато пръстта е по петите ти, слънцето да бъде на пръста ти.
Ще седна на брега на живота и ще гледам дърветата. Само така, пътуваща в далечината, мога да остана на мястото си.
Ще запея. И гласът ми най-сетне ще стигне до мен.
Светли празници.
