От „Българи от ново време“, издателство „Сиела“
Винаги съм имал някаква мистично чудесна слабост към духовния водач на Тибет, който оглавява и правителството в изгнание на тази високопланинска страна. Интересът ми се засили, когато в невръстна детска възраст прочетох в някакво италианско списание как настоящият Далай Лама Четиринадесети е бил избран за такъв. Титлата му значи „океан от мъдрост“.
В Тибет вярват, че Далай Лама си е един и същ човек, който от време на време умира, за да се прероди в друго тяло. Това го знаете вероятно. (Дони, извинявай, че обяснявам азбучни истини.)
Когато предишната му земна форма ритне камбаната, на Далай Лама, не на Дони, и мине известно време, хукват да го търсят сред малките момчета в определени области. Той, разбира се, приживе е направил всичко възможно да улесни колегите си в търсенето на новото му тяло. Докато още е на смъртен одър, дава указания било под формата на стих, било директно, къде горе-долу смята да засели душата си, когато се прероди.
Тръгнали и този път верните монаси да го издирват, като подлагали малките момченца в посочените области на техни си, изпитани будистки тестове. След дълго търсене и елиминиране на кандидатите най-накрая стигнали до детето, което сега е голям мъж и носи титлата Далай Лама. То издържало почти всичките им проверки. Само на едно място объркало малко. Показали му десетина-петнадесет дървени бастуна, един от които бил на починалия Далай Лама. Момчето хванало един, подържало го, но след малко го оставило. После отишло и взело истинския бастун. Монасите много се двоумели какво да правят, но накрая решили да го обявят за Далай Лама. Чак по-късно се разбрало, че неговият предшественик на младини си счупил крака. Тогава се придвижвал из тибетските чукари с този бастун, който момчето хванало пръв.
„Тебе лъжа, мене истина“, както казваше един колега по казарма, но тази и други подобни истории силно ме впечатлиха.
Когато Далай Лама дойде в самото начало на 90-те по покана на Атлантическия клуб, хукнах към Аулата на Университета. Там трябваше да се състои срещата с този „океан от мъдрост“. Колежката ми от факултета Албена Шкодрова ме беше помолила да напиша нещо за тогавашния вестник „Диалог“. Никога дотогава не бях писал във вестник и търчех с още по-голямо усърдие. А и закъснявах.
Някой ми беше казал, че ще може да се влиза само от задния вход на университета. Прекосих кръстовището при „Ялта“ като кълбовидна мълния, криволичеща между колите. Стигайки близо до статуите на Христо и Евлоги Георгиеви, вече направо спринтирах.
Неочаквано спряха някакви неприлично черни и лъскави коли. От тях се изсулиха много на брой ситни човечета в оранжеви одежди, но аз вече не можах да спра устрема си. Връхлетях върху тях и отнесох неколцина като луда крава телето си. Погром. Човечетата се разпиляха все едно са детско домино. Спрях, за да се извиня най-културно. Тогава видях, че тези срещу мен са полуголи. Отсреща ми се усмихваше и се кланяше вече възвърналият равновесие Далай Лама Четиринадесети.
Докато вървях към Аулата, се самообвинявах яростно. В един момент ми светна, че кармата си е такава, каквато е. Далай Лама не може да не го знае. Дори вероятно е бил информиран, че ще го блъсна, стотици години преди да се появя на този свят. Очаквал е този миг. В Тибет ги разбират тия работи. Сещам се за историята на някакъв тамошен манастир, където на всеки гост давали древен свитък, на който е написано името му, подробностите за миналото му до този момент, а и наставления за бъдещето. Един от посетителите се поинтересувал дали в манастира пазят такива пергаменти за всички хора по света. Монасите, изненадани от питането му, отговорили: „Не, не, тук има свитъци само за тия, които ще дойдат при нас, за да си ги поискат“.
Успокоен от тези мисли за неизбежността на предопределението, се вмъкнах във фрашканата догоре с
най-разнообразни породи интелектуалци Аула на Университета.
Преводачът вече усърдно превеждаше думите на Далай Лама:
– Веднъж бях поканен на обед в едно изключително богато американско семейство. Случи се така, че на домакините им се наложи да излязат за десетина минути от стаята. Аз, понеже по природа съм много любопитен, започнах да ровя по шкафовете. Бях поразен колко много антидепресанти и всякакви хапчета имаше вътре – говореше благо Далай Лама, очевидно прокарвайки тезата, че богатството не пречи хората да страдат от депресии и болести. Богатите също плачат.
– Тоя е от нашите – захили се някакъв мистериозен тип от предния ред.
– Да бе, егати к’ъв е джебчия – продължи актуалната тема интелектуалец с физиономия на селски кръчмар.
Лекцията е повече от интересна и съвсем достъпна. Когато свършва, идва ред да се задават въпроси.
Става нещо наистина страшно. Разбрах, че болшинството присъстващи през цялото време с копнеж са очаквали собствените си питания, които са белязани от изключителна интелигентност и неподправен патриотизъм. Интелектуалният елит на нацията задава въпроси:
– Вярно ли е, че България е велика страна? Ние ли сме избраните от Бога да променят света?
Екстравагантна, тупирана дама с кожено палто, очила със златни рамки и кукоподобен нос го довършва:
– Възможно ли е да съм била египетската царица Клеопатра в миналия си живот? Ходих в Египет и всичко ми се стори много познато. Освен това съпругът ми има поразителна прилика в профил с Цезар. В анфас не го докарва толкова, но пак прилича.
Много ми е интересно откъде ли тази дамичка знае как точно е изглеждал Гай Юлий в профил и анфас. Сигурно от времето, когато е била Клеопатра. Нали са му я занесли увита в килим. Щях да съм неизказано щастлив, ако по пътя го бяха изпуснали в някоя пропаст, така че да не могат да я съберат и за Второто пришествие.
Уви, Клеопатра е тук, лично.
След въпросите дали сред нас има много извънземни, дали яйцето е преди кокошката, колко ангели могат да се съберат на върха на една игла, очаквам Далай Лама с писък да разкъса одеждите си, да започне да реве и да пита за мама.
