Честита нова 7 528 година по древнобългарския календар. Този календар, който отдавна е признат официално от ЮНЕСКО за един от най-точните и древни.
Празникът, най-известен в народната ни традиция Игнажден или Еднажден (22 декември) е бил първият ден в годината на нашите предци. Казвали му Единак, както го наричат и до днес в някои български крайща. Тогава е зимното слънцестоене, както е известно.
Еньовден (22 юни) се е добавял единствено във високосни години, предполагат изследователите.
В началото на миналия век е записана гатанка, пазеща спомена за старото летоброене. Тя е следната: „Един орех има 12 клона….Всичките зелени листа на дървото са 364, а
едно е от Бога небоядисано. Що е то?“
Вече е ясно, че древните българи, наречени в историографията прабългари, което е грешно, не са били някакви диваци, варвари и кожогризци, знаещи само да препускат на кон, да се бият, да се местят от място на място, както ни втълпяваха дълго време, а могъщ народ със забележителни математически, а и астрономически познания.. Друг е въпросът как и откъде са се сдобили с тях.
По него науката тепърва има да осветлява много неща, защото в това отношение е голям длъжник на нацията ни.
Така модерният напоследък китайски календар може да се окаже просто прекопиран от нашия. От онзи, който
по времето на Велика България на ювиги кан Кубрат,
а сигурно и доста преди нея, много народи и племена са приели и използвали.
За негово начало е прието да се смята 5505 пр. Хр.
12-годишния цикъл е подобен на китайския, но според все повече изследователи българският е по-древен и е много вероятно да е негов първообраз.
В самите летописи на Поднебесната империя на няколко места се признава, че той е донесен там от други народи, дошли на коне от север. Този календар е по-точен от Григорианския, който е и съвременният международно признат светски календар, като само със секунди се различава от астрономическия.
Древнобългарската календарна система се състояла от два основни елемента – годишен календар и 12-годишен циклов календар със символи свещени животни.
Бил изобразяван върху черупка на костенурка
Но не каква да е, а Велика костенурка……
Календарът символично се рисувал върху черупката на т.нар. от учените „космическа костенурка”, която е известна днес под това име само в тибетската традиция. Тя се свързвала директно с божествения модела на Вселената.
Смята се, че костенурката като символ е фундаментът на световния ред в космогоничната традиция на древните българи и много други народи. Според техните представи земята се крепяла върху черупката на това огромно и безсмъртно същество, а когато то се размърдвало, ставали земетресенията.
Вечната, мъдра костенурка единствена знаела къде точно расте билката „разковниче“, осигуряваща безсмъртие и знания за света.
Други тотеми, използвани от древните българи в календара им са змия, мишка, орел, кон, куче ., които вероятно се свързвали с дейностите на социума, но преди всичко с родовата принадлежност. Орелът например е соларен владетелски символ, знае се, че е бил родов тотем на рода Дуло.
Названия на месеците, които научаваме от „Именника“ директно насочват към иранските езици
И днес сме съхранили спомена за тях, които прозира в известните от народния ни календар Миши празници, Конски празници, Вълчи празници, Петльовден…
За съжаление, единственият източник, от който получаваме данни за календарната система на древните българи е „Именникът на българските князе”, днес по известен като „Именник на българските канове”. В този запазен по волята на съдбата текст, открит в Русия, има 12 двойки думи, които очевидно изразяват календарни понятия.
За свързването им с историческите събития и тълкуванието им най-често се използват документите на източноримските, т.нар. византийски историци.
Възшествието на 13 наши владетели е увековечено по този календар. Смята се, че именникът е принадлежал на един от българските канове. От него учените правят извода, че календарът се състои от 12 месеца с фиксиран брой дни (8 месеца по 30 дни и 4 по 31) и два допълнителни дни извън месец или седмица.
