Захари Карабашлиев, писател
В пътуванията си сега покрай “Рана” срещам интересни хора, съдби, ситуации, за които ще опитвам да пиша отделно. Но тази сутрин ми се ще да кажа за моя приятел Кольо, който от първите дни на войната в Украйна осигурява транспорт от Румъния, подслон, издръжка и закрила на около 120 семейства(майки, възрастни жени, деца) в родния си Разград. Организира ги в нещо като комуна в хотел — в общата част си готвят, хранят се, помагат си. Най-много се опасяваха – казва ми той –
да не са в тежест на никого
Към днешна дата там са останали само около 20-ина, защото някои са заминали в други европейски страни, а повечето се връщат в Украйна. Децата на избралите да останат в Разград са вече интегрирани в училище, чувстват се добре, спортуват… деца като деца. Жените работят, каквото умеят — едната е отворила фото-студио, друга прави ноктопластика, а Альона от Одеса изработва напълно ръчно ето тези играчки, които нашето семейство получи за Коледа — семейство лосове. Альона, оказва се, е потомка на българи. Показва ми импровизираното си “студио”, хапваме домашен сладкиш, говорим за това-онова, в някакъв момент деца с чанти на гърбовете се връщат от училище, пишат домашни, или отварят таблети и играят игри. 
Питам Кольо дали е имало прояви на враждебност към бежанците. Той ме убеждава, че в Разград такова отношение не съществува, имало е в началото някакъв изолиран инцидент, който се е разрешил благополучно, но толкова.
Разделяме се, аз тръгвам за друг град, а той на изпращане ме запасява с множество подкови суджук.
Та, мисля си тази неделна сутрин за тези скромни и горди украинци, мисля и за Никола, който вече две години
без корист и без фанфари
помага на напълно непознати хора. И си мисля, добре де, ако не бях отишъл в Разград за среща покрай моя роман щях ли да знам за доброто, което се случва тук? Щях ли да срещна Alyona Taran, щях ли да науча и за високото държавно отличие, медал „Захиснику України”/ “На защитника на Украйна”, което се присъжда на ограничен брой лица за висока военно-патриотична доблест и заслуги към държавата. Е, оказва се, че Кольо е получил този медал миналата година. И му се радва и го оценява.
Никола е наследник на “бивши хора”, поразени от “народната власт” след 9-ти. Има и възможности и състояние и гражданска съвест и визионерски интелект. Но без голяма душа, тия горните не струват нищо. А той я има. И следва библейския принцип “…когато правиш добро дело, нека лявата ти ръка не знае какво прави дясната, за да остане благодеянието ти в тайна; и твоят Отец, който вижда какво правиш…”(Матей)
Но аз мисля, че ако тези актове на добротворство остават неразказани, те сякаш не са се случвали. И сякаш остават само злините, които медиите тиражират сутрин, обед и вечер.
Истината е, че живеем в много по-добра България, от тази, която “дават по телевизора”.
