Росен Петров, Фейсбук
Кои са тези побелели воини? Това са последните български опълченци. Снимката е направена на 22 февруари 1948 година във Военното училище в Sofia, Bulgaria. На нея виждате отляво надясно – Васил Джабарски, Кръстю Янков Попов и Тодор Калоянов.
Какви са техните съдби?
Васил Джабарски е роден през 1848 година в село Угърчин, Ловешко. Учи се на занаяти и търговия, опитва късмета си в Австро-Унгария, Египет и Влашко. Точно тук, на север от Дунав, се записва като доброволец в 4-та дружина на Българското опълчение, участва смело в сраженията при Шипка и Шейново, за което получава Георгиевски кръст „За храброст”. След раждането на новата българска държава се завръща в Ловеч и подхваща търговията. За кратко става кмет на града, а синовете му Георги и Минчо загиват в битките при Дойран. Дядо Васил е един от големите дарители на Ловеч и Угърчин. Отива си от този свят, навършил 100 години, на 15 март 1949 година.
Опълченецът в средата на снимката е Кръстю Попов Янков
Не успях да открия много за него, въпреки че гърдите му са осеяни с безброй ордени. Сражавал се е в 4-та дружина. Според изследователите, това е най-дълго живелият опълченец. Умира в Sofia, Bulgaria през 1954 на 104 години. Във фонда на БНР – Българско национално радио има уникален запис на негови думи от 1950 година, в които той обяснява на войници смисъла на клетвата. Когато човек чуе неговото обръщение „Мои чеда…”, някак си настръхва, сякаш му говори самата история.
Третият дядо, най-вдясно, Тодор Калоянов, е от Панагюрище
Участник в Априлското въстание и опълченец от 1-ва дружина. Герой от сраженията при Стара Загора, Шипка, Шейново. Изключително уважаван човек, истински патриарх на възрожденския дух. Умира при нелеп инцидент на 28 юни 1948 година на 96 годишна възраст. Негов е бляскавият и трогателен спомен наречен „Отдихание до Оборище”, когато на преклонна възраст отново се качва на мястото на бунтовната клетва. Ето част от него:
„Друго е отечеството свободно. Кога почуках с бастуня по камъните на Балкана, като че чуех гласа му. Кой с файтон, кой с муле, а аз с дечицата – пеш. На гръдта ми – ордените, памет някогашна, без тях може, но без сърце не може! При паметника наш Минчо панагюрчето дума:
– Дядо Тодоре, стар си, а как можа да дойдеш до тук без конче?
Рекох му:
– Таз земля ме познава,
като я почукам с бастуня, аз знам коя пътека е най-кратка, коя най-малко ще ме измори… И слязохме от Оборището пешком, всички сега заедно, по пътечките, които аз зная. Че то камъните и гората и пътеките са историята. Трябва човек да ги почука с дряновицата, за да им чуй мъдростта.”
Защо ви разказвам тези кратки истории и ви показвам тази доста популярна фотография. Защото, когато човек я види, когато прочете дори малко за тези хора, сякаш „дряновицата” на дядо Тодор Калоянов те „почуква по главата” и можеш да си кажеш: „Да поспрем за миг и помълчим. Гледа ни българската съвест и мъдрост.”
