Димана Йорданова, поетеса
Тъкмо бях чукнала 6-ата си година, когато в територията на дните ми се появи Гошко. Гошко бе русо, хилаво келеме с лунички и излъчваше най-мощната притегателна сила на планетата – не ми обръщаше внимание.
Един ден, докато играехме пред къщата на баба, реших, че трябва да обсъдим моя план – на кое дърво ще се катерим, през коя ограда ще прескочим, на колко майски бръмбара ще разрушим следобеда… Гошко обаче не слушаше. Ровеше в земята, вадеше червеи, разтягаше ги кат’ локуми, сушеше ги на слънце и ме караше да се съмнявам, че съществувам.
Наведох се бавно и взех един камък
Гошко, ти защо не ме слушаш, изръмжах, а в очите ми проблесна първият порив за регистрация в BG Mamma. Гошко продължи да гледа навсякъде другаде, но не и към мен. Тогава метнах камъка към главата му, Гошко залитна встрани, олюля се и вирна крака в калта.
В този миг, някъде там зад гърба му, зазвуча бъдещият хит на Белослава “СЛУШАЙ МЕ, СЛУШАЙ МЕ…“
В крайна сметка Гошко се отбеляза като
спасен от атентата,
който организирах преди 32 години. Сега той е женен, има две деца и съм убедена, че е станал мноого добър слушател. До степен, че щом по радиото кажат: „Здравейте, драги слушатели!“, имат предвид Гошко.
Честит имен ден на всички!
На тебе, Гошко – НЕ.
