Теодора Димова, Фейсбук
СПОМЕН ЗА ДИМИТЪР ДИМОВ
(25 юни 1909 – 1966)
„Той беше роден романист с широк и извишен взор, с голям аналитичен дар и висока култура. Димитър Димов беше изящен дух, устремен към висините на чувствата и мисълта, освободен от битовата паяжина, която мъчително омотава таланта и пречи на нашата литература да излезе на световната арена, но това съвсем не значи, че беше чужд на националния дух. Тъкмо обратното – той го виждаше там, където тоя дух се сблъсква с европейския, и го виждаше в световен аспект. Делото му не е голямо, но по качество то е
скъпоценност за нашата литература,
един от големите етапи, който изпрати българския роман на световната сцена.“
Емилиян Станев
„….Той беше висок, строен, изряден в обноските си и облеклото, по своему елегантен и изискан. Имаше вид на здрав и бодър човек. Такава беше и походката му. Той вървеше леко разлюлян, размахвайки ръце малко повече от обикновено. Стъпваше възтвърдо и малко на пети, както се върви на тъмно и както стъпват късогледите от детинство /какъвто беше и той/. С многодиоптровите си очила, с неизменната си барета и цигара, с ниската си посивяла коса, с физиономията си, в която имаше нещо, което идва от много далеч и от много отдавна, той изглеждаше
повече космополит, отколкото българин…
Да, той беше странен човек, поне изглеждаше такъв, но ярката негова черта и по-точно добродетел си оставаше скромността. Още при първа среща за него можеше да се каже: интелектуалец. Защото такъв беше по рождение. Тъкмо и затова той беше неподправено скромен. Аз никога не го чух да се нарича писател. Никак не изтъкваше и професорската си, и научната си дейност. Затова пък охотно разказваше за себе си като за „участъков лекар”, за пътуванията си от село на село с двуколка, за бита си на редови ветеринарен лекар. Години наред ние се срещахме, но тоя човек никога не ме попита дали съм чел някоя от книгите му. А ние говорехме и за литература. В тия разговори той никога не хазяйничеше, „бидейки писател”, а се държеше просто, като събеседник. Тогава без никакъв апломб, а тихо „участъковият лекар” се превръщаше в доктор на литературата, на изкуството, на словото…”
Александър Поплилов
