05 / 28 / 2024
Новини България Петър Вълчев: Когато земята беше пльоска

Петър Вълчев: Когато земята беше пльоска

от infomax
0 коментари
Петър Вълчев: Когато земята беше пльоска

Петър Вълчев, журналист и писател

Когато земята беше пльоска

МалайзияТези редове са за моя приятел по чашка Ивайло Данаилов. Той все ме критикува, че като пиша бягам от най-силната си тема. Там съм бил гениален. С голямо удоволствие написах това, все едно, че пих отново.
Витоша не обича непиещите. Към тях тя не е така щедра, не са й отворени обятията към бягащите от чашката. За трезвениците Витоша не е майка, а зла мащеха.
Това обаче не е понятно на тези, които са от категориите пия по малко, пия по повод, пия от време навреме.

На аматьорите

Те нямат сетивата да го усетят.
Това го разбират сериозните и всеотдайни труженици на това приятно занимание, които поради една или друга причина, са му казали край.
Скъсали са една връзка, една тайна изпепеляваща любов, без да парадират с това. Разделили са се с чашката като джентълмени, без грозни сцени и късане на ризи. Само понякога тихо плачат в мрака. Тогава, когато никой няма да види сълзите на мъжката слабост.
На Витоша ключовата дума е съзерцание. Идва вероятно от взор. Взирам се, съзирам. Следващата фаза е озарение. Ако след дългото съзерцание не дойде озарението, то тогава идва отчаянието. Няма вече вяра, няма надежда. Поетът го е казал брилянтно. По-добре няма как да се измисли – и от нийде взорът надежда не види.
На Витоша обаче не можеш ей-така да се качиш и да съзерцаваш, колкото и да се взираш. Трябва я магията.
За първи път откакто не пиеше Иво събра сили да се качи на Витоша. Преди това се готви дълго. Човек, който страда от мании и силни страсти, трябва да ги замени с други. Иначе не става. Докато пиеше, Иво лека-полека направи огромна колекция пльоски – малки метални или стъклени бутилчици – манерчици. Много му хареса думата пльоска.

Прочете я в един роман на любимия Милен Русков

– там револуционерите си носеха в поясите пльоски с ракия. И пийваха, когато трябваше да вземат важно решение. Пльоските са на унции – от 1 до 9 най-често. Една унция е 27 грама. Иво имаше всякакви, различни по количество и форма. Някои бяха уникални. Запали го по тях бат Сашо, оперният певец, стар изтънчен пияница. Той не пиеше, той свещенодействаше. Беше като върховен жрец, който вадеше в точния момент жезъла си и възвестяваше мига на тайнството.
Бат Сашо имаше също колекция пльоски, като всяка от тях беше в унисон със събитията наоколо. Имаше една стара сребърна, антикварно бижу, носеше я само на оперен или театрален спектакъл. Имаше други за улицата, за кварталната кръчма, когато трябва да се досипе, докато сервитьорът блее, за в планината.
И Иво бавно, навлизайки в занаята, обогати колекцията. Носеше ги навсякъде по себе си, знаеше в кой вътрешен джоб какво ще открие. Разположени бяха по степен на удобство за изваждане. В трамвая, например, ако му се припие мъничко, бърка в страничния джоб сякаш си вади носната кърпичка. Там е 1-унцийката, малко, само за впръскване на гориво в карбуратора. То, милото, се крие цялото в шепата, все едно че се прозяваш и се криеш с ръка. И гъл, и край! В него винаги има водка. В трамвая, както и в театъра, водката е за предпочитане. Иначе по джобовете и в чантата има пльоски и с уиски, и с ракия. Според случая и желанието. Заради това Иво обичаше и якета с много джобове и хубави удобни чанти – и през рамо, и на рамо, и хюмнетки имаше даже.
Когато спря да пие, се запали по планинска екипировка. И като във всичко – искаше да е перфектен. Панталонът, обувките, якето, гетите не можеха да са какви да е, салева, джак, норт фейс, тимбърленд. Върхът, класата.

Икономията от пиенето

отиваше в скъпи покупки. Беше се екипирал така, сякаш всяка седмица качваше поне три пъти Витоша. А с тези екстри, нямаше да му се опре и Еверест – от онази му страна за туристи. Където пъплят бавно и спокойно, сякаш се разхождат даже не по Витоша, а по „Витошка“.
По пътеката към хижата на радиото той разбра колко силно е бил привързан към тая пътека. И с какво.
Тук той вървеше из столетната букова и борова гора. Сядаше и съзерцаваше природата. Тя, природата, не стига само да те заобикаля. Трябва да я усетиш, да я докоснеш. Иво си имаше любими места. Този дънер, онзи паднал клон на полянката. И там сядаше, вадеше пльоската, отпиваше блажено и съзерцаваше.
Този ден отново седна на същия дънер, после на същия клон, извади бутилката с минерална вода, отпи и се помъчи да съзерцава. Не се получи, само гледаше. Взорът му се рееше покрай красотите, но го нямаше съзерцанието. Постоя още малко, погледа, отпи пак от водата и разбра, че съзерцание няма да има.

Витошо, Витошо, майко мащехо!

Какво направи с мене!
В хижата на радиото пристигна за половин час от Златните мостове, а преди го качваше за час и половина. Сега разбра защо – катеренето тогава е било по-кратко от съзерцанието. Днес беше обратното.
В хижата поръча както обикновено чорба „от зелено“ – каквото дала планината. Отказа разбира се, любезно, от ракията на хижаря. После изпи един чай. Общо половин час. Ами сега? Да се прибира ли? Какво да прави тука, какво да съзерцава. На всичкото отгоре трима туристи люскаха ракия с шкембе чорба, лигите му потекоха.
Качи се горе, в хижата на артистите. Там старият приятел, хижарят Божката, му се извини, че още няма готова супа, но веднага му наля ракия. Познаваха се. Отказа. Божката го изгледа странно. Иво вдигна рамене, но не му се обясняваше.
И тръгна към „Еделвайс“, време много, още беше един часът. А в 9.30 хвана рейса от „Красно село“.
Там младеж и девойка, влюбени, едва се откъснаха един от друг и момчето отиде да провери дали хижата работи. Беше празник. Върна се, нямало никой. Иво каза по-скоро на себе си – и какво ще правим сега? Младежът, нахално ухилен, прегърна девойката и каза – ами кой каквото си носи.
Абе новобранец, помисли си Иво, но замълча.

Аз колкото девойки съм водил на Витоша-

ти с толкова не си говорил. А пък в раницата си навремето имах толкова много пльоски, че можех да отворя кръчма на някоя витошка пътека!
Но се отказа да чете уроци. Даже опита да се усмихне. И, срам не срам, тръгна обратно към Златните мостове. Припомни си една смешна случка от времето, когато земята беше пльоска, както обичаше да казва.
Спускаше се по Владайската пътека, тя беше много красива. Беше употребил доста, а тя е много стръмна на места и камениста. Някъде по средата на пътя стана сакатлъкът. Докато надигаше бутилчето и съзерцаваше природата, под него някакъв камък поддаде, Иво загуби и без това крехкото равновесие, с което вече разполагаше, и неудържимо са засурна надолу.

Майка Витоша обаче опази пияното си чедо

По-късно, сравнително трезвен, се върна на местопрестъплението, и направи оглед. Видя даже коварния камък, който го беше завлякъл. Някъде два-три метра хвърча с разперени ръце и падна като ляво крило за дузпа. Стовари цялата си тежест на лявата китка. В дясната ръка му беше пльоската, която пазеше инстинктивно, а в лявата – щеката. Сурна се пет-шест метра и спря само на една педя от огромен скален къс – морена, който със сигурност щеше да му разбие главата.
Можеше да полети и във Владайската река, на десетина метра надолу, в камъните. Също с лоша прогноза.
Стана и веднага разбра, че ръката му счупена. Не даваше да се пипне. Не беше трудно да си постави диагнозата макар и на няколко ракии. И започна лечението. Слизаше долу в реката, накисваше ръката до изтръпване. Беше май, водата беше ледена. И като станеше безчувствена – тръгваше надолу по пътеката. Към терапията, разбира се, прибавяше и вътрешна упойка. Така анестезията беше пълна.
Почти не усети кога се е прибрал вкъщи на автопилот. Помнеше само, че спря в аптеката да си купи флакон за замразяване и течен аналгин.
Вкъщи също подходи сериозно и професионално към лечението. Знаеше, че счупеното място трябва да се пристегне и обездвижи. Но беше силно анестезиран, трудно намираше каквото търси – шина и бинт. А болката не се търпеше и взе каквото му попадна – от кухнята черпак и решетъчна лъжица с подходящи дължини. Откри и някакво широко бяло тиксо и много трудно с една ръка и зъби успя да шинира ръката. Това го изнерви, защото тиксото много се лепеше по ръцете му – все не улучваше лепящата страна.
На сутринта се събуди от пронизваща болка в китката. Потърси източника, но ръката му беше увита в чаршафа. Лека-полека започна да събира парченцата от вчерашния ден. Изпи една малка пльоска, от най-малките, после гаврътна още една, малко по-голяма, и се освести. Спомни си Владайската пътека, падането, лечението. Разбра и защо чаршафът е увит около ръката му – тиксото било двойно залепващо. Укори се, разбира се, за черпака и лъжицата, но се оправда, че е трябвало да се действа бързо.

Ръката му се беше подула зверски

и тръгна към „Пирогов“. Както си беше екипиран от Витоша. Не можеше да се съблече. Махна шината от кухненски прибори, няма да се излага все пак, замрази китката, и потегли.
В „Пирогов“ чака дълго, имаше десетки потрошени, двама в несвяст, един прострелян, и трима пияни като него вчера. Почака, прояви разбиране. Като го приеха най-накрая, младото докторче го заразпитва. Първо – кога е станал сакатлъкът. Точно така се изрази и веднага го спечели! Сакатлък, каква хубава дума! Вчера, по обяд някъде, отвърна той. Ами защо идвате чак сега, пита го пак докторчето. Иво не можа да му даде смислен отговор. После сам се запита – вярно, защо трябваше домашно лечение, след като можех да ида веднага от Витоша в „Пирогов“!? Не можа обаче да си го обясни.
В тролея от „Пирогов“ срещу него седнаха млада двойка, натискаха се безцеремонно. Но и Иво нахално ги наблюдаваше. В един момент младежът видя обувките му Salewa. После, явно заинтригуван, се загледа и в панталона, също Salewa. И тутакси позагърби гаджето, почна с очи да търси етикета на якето, а той ще му избоде очите – Jack Wolfskin, бе, кьорчо. Видя го най-накрая, под ревера и на ръкава. Облещи се и окончателно загуби интерес към девойката.
Сбъркан свят – вместо пъпчивият младежът да се накипри с неговите дрехи и да хукне по чукарите, а пък Иво да се натиска с младото му гадже. Сега се гледат скришом като котараци и си завиждат.
А не беше така, помисли си Иво. Доскоро, докато бяхме млади, когато земята беше пльоска.

Колко полезна Ви беше тази публикация?

Кликнете върху звезда, за да оцените!

Среден рейтинг 0 / 5. Брой гласове: 0

Няма гласове досега! Бъдете първият, който оцени тази публикация.

Тъй като намирате тази публикация за полезна...

Последвайте ни в социалните мрежи!

Съжаляваме, че тази публикация не беше полезна за вас!

Нека подобрим тази публикация!

Кажете ни как можем да подобрим тази публикация?

Може да харесате още

За нас

Онлайн списание

E-mail бюлетин

@2022 – 2024. All Right Reserved InfoMax. Уеб дизайн от MOXX Advertising