Манол Глишев/ Manuil Grigora, Фейсбук
София е нещастен град. Комунистите първо са го застроили с ужасни блокища и НДК-та, което почти е унищожило оригиналната, виенско-османска атмосфера на къщи, уютни кооперации, дървета и дворове. Но все нещо е и оцеляло – например прекрасните дворни настилки от цепен базалт. Системата на жителството по непредвиден от комунистическите власти начин всъщност запази частната градска култура.
После
ранната мутрокрация ни донесе стъкларията
и евтиното лъскавко на борческата естетика, плюс чудовищно грозната и еклектична статуя на нещо, уж наречено „Света София“, но реално микс от поне две антични богини с празни, зловещи очи до „Булбанк“. Самата „Булбанк“ е някакъв архитектурен кошмар. Още от оцеляващите градски къщи, кооперации и дворове си отидоха през 90-те. Бързо започнаха да се топят местните семейства и домашни библиотеки. Но пък поне се отървахме от отровата на „Кремиковци“. Все още се играеше в дворовете и по улиците. Кината взеха да затварят.
Сетне дойде постборческият, вече олигархичен период. Преходът от държавен към частен грабеж бе свършил, конвергенцията на елитите бе успяла и тъй наречената ни демокрация стана реалност с всичките си посткомунистически привидности.
Рай за преуспяващите ченгета
и техните синове, бавна агония или емиграция за нормалния градски тип. Тук вече градската среда се превърна в поле за крайно нагли експерименти на неистово прости новобогаташи. Гигантското бяло яйце-резиденция на братя Диневи точно до разхвърляния двор на Химическия факултет. Малки затворени комплексчета като този до полусрутващите се живковски Камбани. Големи човекарници с претенции за елитарност, но без тротоари и канализация като Манастирски ливади. Нещо средно между крепост и небостъргач на „Артекс“ в Лозенец. Унищожение на фасади. Доразчистване на красивите, но вече никому ненужни къщи от краткия разцвет на София през 30-те години. Пълен разпад на историческата жълта настилка в центъра – и то поради некадърност на общината, а не по силата на времето. Почти напълно изчезна и местният сленг. Ако случайно попаднете на човек, който приятелски
ви говори на „копеле“,
снимайте се с него. Той принадлежи на изчезващ вид.
Градът плъзна към Витоша. България обезлюдя, но столицата се препълни с хора, невинаги, но най-често изгубили корен и отхвърлящи всякаква идея за красиво – някои от тях щяха да останат тук, а други – да си търсят щастието по Европа и Америка, но временно обитават този град. И как само го обитават! Хоро пред Нородния театър. По същество – Totentanz. Самуил със светещи очи. Разцепена, също яйцевидна глава на Стамболов, върху която като шапчица седи точно руската черква!
Стамболов би бил отвратен
Кабели, кабели, кабели… от всеки вход, около всяка входна врата. Унищожение на пешеходните зони и съкращаване на зелените площи. Чалга и молове.
Постепенно завръщане на миризмата, отровите и прахоляка, които бяхме позабравили при щастливия край на „Кремиковци“. Някакво абсурдно „Ларго“, уж претендиращо да е археология. Софиянски беше странен кмет, едновременно полезен и ужасен, но наследниците му са абсурдни – Фандъкова явно беше просто ръката, подписваща волеизявленията на Борисов, а Борисов работеше със и за мутри, така че София стана ад за пешеходците и чистилище за шофьри. Постепенно взехме да се освобождаваме от още един от символите и много полезни инструменти на града – трамваите. Много от старите, смислени линии вече ги няма. Апетитите към Борисовата градина растат и ще я превърнат в нови квартали.
Интересно е какво ли ще направи
новата община на Терзиев
Тя бързо се опитва да извърши много неща. Някои са полезни, други – нелепи. Личи си непрофесионализмът и трескавото търсене на популярност.
Междувременно обаче София вече не е София. Мечтаният, красив, спокоен град от 30-те години дори не е спомен. Повечето от днешните жители никога не са живели в уютните остатъци от този град и не знаят, че той е бил точно толкова реален, колкото реална е красотата на Търново, Пловдив или Русе, както и класата на стария Бургас. Живеем в лагер, а не в град.
