Любо Канов, писател и психиатър
Сякаш най-тежкият грях на пишещият или опитващият се да пише човек, е патетичната превзетост. Това е още повече утежнено при поетите. Грандиозни думи и тежки изречения, думи с много “р” в тях, яростни и безпредметни послания и жалби отправени към някакъв бездушен и недостижим получател, нейде в небесата, съкрушени вопли и оплакване от нашата човешка участ — това е цялата
горест,
изливаща се от перото на мнозина пишещи. Не че всичко това няма основания. Но кой ще чуе и ще отговори на тези терзания в писмена форма, кой ще се трогне от тези изящни словесни ридания в проза и стих? Божествата нямат навика да четат стихове, според мен. Даже и да са написани много добре. Разбира се,
ако има отвъден живот,
можем, в подходящ момент, при среща с тях, хрисимо да ги попитаме:
‘Прочетохте ли моята поема? А моят роман как ви се стори?”
Не искам да гадая, но вероятно отговорът би бил тих, добронамерен и продължителен смях.
