Silvia Stumpf, Фейсбук
Моята история от закриването на (късичкия ми) ски сезон в Пампорово вчера.
Пистите са стегнати и блеснали, няма хора, заведенията затварят едно по едно.
Сядам да пия чайче между пусканията на дървените пейки на едно от най-централните на Студенец.
А всъщност никога не сядам там, а на съседното. Но днес е последният ми ден за сезона и избрах най-близката пейка.
Слънцето вече не хапе, а целува,
изтичат последните ми часове
в снега, увесила съм нос и се препичам за няколко минутки. Изведнъж се сещам, че тук с карта се плаща само за над 20 лев, а чаят е 4 или 6 (мурсалския). Не се научих да нося кеш по джобовете, а ски инструкторът ми остро се възмущава, ако ме види с раница, та плащам с телефона, на повечето места и тук, и в Банско приемат и бакшиша в сметката.
Скачам да си ходя без чай и се сблъсквам със сервитьора, с тая кофа на главата, каската, де, имам ограничен периметър на виждане.
“Отказахте ли се, забавих ли се?”
“Не, не, нямам кеш за един чай.”
“Сядайте на тая възглавничка, че пейките са мокри, ще оправим нещата.
Билков или мурсалски?
Медец?”
Пия си чайчето и го моля да му платя.
“Черпя ви.”
“Ама как, защо? В никакъв случай, ще мине приятел да плати …” и тъй 5 минути.
“Днес е последният ми ден. Сезонът не беше лош, ама много груби клиенти имаше. Няколко пъти тия дни ми се случи да ми крещи клиент, а аз да ви гледам как се смеете с колегите, как ги питате как се казват и си говорите. Черпя ви за кадем да сте ми за следващия сезон, все такива усмихнати и щастливи клиенти да имам”.
Благодаря ти, Венци.
И на всяко момче и момиче, работило без почивен ден по зимните курорти на България ❤️
