05 / 25 / 2024
Новини България Боян Биолчев: Последният!

Боян Биолчев: Последният!

На Тачо Дуков

от infomax
0 коментари
Боян Биолчев: Последният!

Боян Биолчев, Фейсбук
Последният
На Тачо Дуков

Боян БиолчевВ отвесната стена има две пещери.
При най-малкото вълнение водата нахлува вътре и изтласква въздуха. Едно сиво свистене се разнася над повърхността на морето, когато този въздух провре навън през шуплите варовиковата си влага.
Пещерите се виждат само откъм открито море. Лодкарите спират далече от тях, защото наоколо е осеяно с подводни камъни.

Влизали са вътре иманяри при пълно безветрие,

когато между водата и камъка има пролука колкото една човешка глава. И понеже някогашните хора не са били по-глупави, отколкото сме ние, вътре иманярите не са намерили нищо. Защото кой крие пари в пещера, от която ще ги открадне първото вълнение.
Тия дупки не стават за никаква човешка работа, освен за да се гледат от лодка и после да се съчиняват за тях глупави истории със съкровища и пирати, които никога не са навестявали тоя бряг.

Плувах край скалите, които се спускаха на гребени към пясъчното дъно

Имаше лек прибой и край стърчащите педя над водата камъни, където се вдигаха и спускаха гирлянди от пяна, прелитаха кефали. Два от тях вече висяха на колана ми: нежен откуп на морето за четиричасова харпунджийска мъка. Само в пяната е спасителният кислород на това задръстено от нитратен планктон море. Рибата бяга в горния пласт объркана, тръпна, подозрителна. И в микроскопичния й мозък инстинктът за самосъхранение се превръща в рефлекс за непрекъснато бягство. От кого? Та аз съм сам. Човекът-риба. Непохватен и тромав, с кожа от гума, с перки от пластмаса, съоръжен с тия скъпи и екзотични стоки на моята цивилизация и обладан от пещерна ловна страст, която във водата не значи нищо.

Никога не се бях опитвал да вляза в пещерите

макар да познавах тук дъното по-добре, отколкото начупената ивица на брега. Пискливото им стенание при вълнение се разнасяше под водата с двойна сила и ме гонеше към рифа, където плитките водорасли поглъщаха всеки звук. Само от време на време вдигах глава и поглеждах към симетричните отвори, двата астматични бели дроба на отвесния скален бряг. И ме обземаше винаги чувство на несигурност като у човек, попаднал в чужд дом, от който не знае как да излезе.
Боян Биолчев: Последният!Животът е поел от световния океан към девствената суша преди десетки милиони години, но, изглежда, у всеки от нас се таи по една атавистична клетка, пълна с тъмна и необяснима информация, която плъзва като лъх по цялото тяло още щом усетиш безтегловността си във водата. Някакво чувство за всеприсъствие, за зримост на нещата, дори когато са далече от тебе и са скрити от очите ти…
Така беше и когато

Той се появи първия път зад мене

Не го видях, но го усетих, усетих по-скоро, че Някой ме наблюдава. Наблюдава ме с колебание, дали да се остави да го видя и аз. Обърнах се рязко. Косите лъчи на слънцето потънаха към дъното като струни на гигантска арфа. Стори ми се, че по тях безшумно пробяга сянка. И нищо повече – синьо-зелената плът на морето, неочаквано бистра в тоя залив, бе погълнала всичко в себе си и само смътният гъдел, че не съм сам, едрееше вътре в мен.
Отделих се от рифа и заплувах навътре, където отделни кръгли камъни чернееха в дълбокото върху пясъка. Отново усетих нечие присъствие зад себе си. Извих глава – нищо. Само във водата сякаш затихваше следа от Неговото движение.
Боян Биолчев: Последният!Това се повтори няколко пъти. И понеже хората сме устроени така, че когато няколко пъти не видим нещо, приемаме, че то не съществува, аз по човешки отпъдих от себе си праисторическото ехо, за да поема обратно към рифа, където глупавият навик на кефала да минава от едно и също място ми даваше шанс да увелича улова си.
Плувах обратно, загледан в слънчевите петна, които играеха по дъното. Когато вдигнах глава, за да проверя посоката си от брега, замръзнах и усетих как слепоочията ми започват да кънтят в маската:

Той беше пред мене

На десетина метра. Неподвижен. Високо изправил глава. С огромни, кръгли, черни очи. И от мустаците му капеше вода.
Страхът и любопитството в мен се смесиха в едно. Но страхът изтъняваше и в цялото ми същество се будеше лютив копнеж това да не свършва, да продължава, да сме двамата…
А той ме гледаше с облите си очи. Нямаше в тях заплаха, нямаше предупреждение. Той просто ме следеше все така неподвижен, защото огромното му тяло е по-силно от вълнението. Видимо се колебаеше дали да ме приеме в черния ми неопренов костюм за отслабнал тюлен, или не.
Това е миг, когато човек най-остро усеща цялата си непригодност във водата, усеща и колко нестабилна опора е тя, въпреки че го носи и подхвърля като треска. Това е миг, когато човек би могъл да разбере каква голяма илюзия е сушата.
Раздвижих леко плавниците и се приближих към него. Стараех се да не правя резки движения и сигурно не направих нито едно, но той не ме допусна съвсем близо. Обърна се рязко и се скри. Веднага се гмурнах и аз. Цветове и разлюляно слънце. И нищо друго. Погледът спираше, размит от водата, а някъде по-нататък беше тюленът, свободен в движенията си, свободен от страха за удавяне, тъй като съставката в хемоглобина на кръвта му задържа кислород за петнайсет минути, свободен от човешката страст за превъзходство. Та той можеше с едно махване на плавника да ме сгъне на две, с един удар на опашката да се устреми към мене и да ме блъсне – няколко секунди замайване, и аз щях да погълна вода и да отида на дъното. Защо не прояви никакво раздразнение, че се разхождам с непохватните си крайници в неговата територия?

Защо не ми потърси сметка, че се въртя край пещерите,

в които той сигурно си почива, далече от погледите на хората? Има огромни кучешки зъби като на лъв и жестоко силни челюсти. Защо избяга от мене, оставяйки в съзнанието ми само кротките си, приветливи очи?…
Изведнъж усетих, че нещо ме дърпа под водата. Луда реакция на страх и безпомощност. Трескаво погледнах надолу. Той беше там. Бе захапал опашката на една риба и леко я дърпаше, сякаш му беше неудобно, че се опитва да я краде от мене. Кефалът бе закачен през хрилете и не се откачаше. На второто дръпване се скъса кордата. Тюленът захапа здраво рибата и мигновено изчезна.
Изгубил дъх, едва съобразих да хвана втората риба, която се изниза от скъсаната връв в струята след отплувалото едро тяло.
Тюленът се появи бързо. Пак пред мене, отново застана неподвижно със същия приветлив поглед. Само че този път гледаше не в очите ми, а в ръката, която държеше втората риба.
Усетих, че той няма да се приближи съвсем. Че би подходил тайно отзад, но няма да тръгне срещу погледа ми. И както държах рибата, втората риба на днешния рехав улов, аз започнах бавно да плувам към него. Тюленът отвори уста, премляска и я затвори. Видях жълтите му зъби. И разбрах всичко…
Та той просто беше стар.
Тюлените са кафяви на гърба и жълти на корема. А той беше посивял целият. Това бе един гладен самотен старец, който е живял като млад в море, пълно с храна, а сега просто не може да хваща стрелкащите се в прибоите риби…
Протегнах ръка и въпреки тръпката на страха раздвижих плавниците си. Рибата едва не докосна муцуната му. Той не мръдна. Може би нямаше доверие, а може би не искаше да посегне със зъби към ръката ми. Хвърлих рибата пред него. Мигновено я захапа. Остана за един миг неподвижен, с рибата в уста, загледан към маската ми, която хвърляше отблясъци от слънцето в огромните му кръгли очи. И после безшумно изчезна под повърхността.
Повече не се появи. Очевидно знаеше да брои риба.
На другия ден морето беше съвсем спокойно. При пълното безветрие до първия кефал изминаха три часа гмуркане, дебнене и нерви. Тюленът го нямаше. Изминаха още два часа – слънцето се наклони над брега и водата посивя. А него го нямаше. След една нощ, пълна с кошмарни сънища, след ранно събуждане, което ме изправи за новия ден с мисълта за Него, аз бях убеден, че целия ден ще плуваме заедно, аз ще му давам риба и накрая той за благодарност ще ми позволи да го погаля. Тюленът очевидно мислеше иначе.
Може би се бе свил в скалите, унизен в гордостта си на яко морско животно от приетата милостиня. Може би се криеше в някоя от пещерите…
Нямаше вълна и проникнах през единия отвор съвсем лесно. Очите бавно свикваха с полумрака след ослепителния блясък на загладената вода. Гърдите ми бяха сгърчени отвътре, но това не беше страх. Мъжкият страх е само в началото, после вече е съзнанието, че трябва да продължаваш… не мислех за него като за човек, а очаквах да го видя, както се чака приятел.

Пещерата се оказа една – доста просторна,

с объл таван като на православна черква. В дъното имаше равно място, загладено от вълните, които сигурно проникват вътре през двата отвора като струи на маркучи. Обърнах се. Входовете кръгло светеха един до друг – гигантска двуцевка, насочена към външния свят.
Тюленът го нямаше. Изплувах на равната скала в дъното. Беше лугава от вътрешна влага. Никакви следи от животното. Откачих рибата и я поставих достатъчно високо, за да не я грабне водата при вечерния бриз.
Изплувах навън. Зад мене нямаше съкровища, нямаше живот… Имаше само една риба, простреляна от човек и поставена върху скалата като жертва пред изчезнали богове.
На другия ден направо влязох в пещерата.
Той лежеше на гладкото място. Вирнал глава с опряна във високото опашка. Беше един тъмен контур и с муцуната си, с кръглите гърди и изтъняващото нагоре тяло наподобяваше нескопосана рисунка на дете, което се опитва да начертае пате.
Приближих се. Той лежеше. Тежкият му дъх отекваше в купола на пещерата. Очите ми свикнаха с полумрака и неговите очи се появиха върху тъмния силует на главата му. Гледаше ме с нямо предупреждение да не се доближавам повече. Нямаше в тях благодарност за оставената риба. Сякаш беше разбрал, че така не може да продължава дълго, сякаш ме укоряваше за необмисления ми опит да му помогна, да го отдалеча от приятното замайване на глада… без да знае, че то е ласката на гладната смърт, която идваше при него преди онази, истинската, от която са си отишли останалите… Защото пред мен лежеше като на олтар последният тюлен на това отчаяно море с жив слой като найлонова ципа. Лежеше пред мене, изтощен от все по-непосилния живот, който не го водеше към нищо, защото последното същество от един вид всъщност престава да бъде жител на земята… като забравен пасажер от космически кораб. В малката черна глава на тюлена сигурно светеха чисти сини води, играеха сенки на млади животни, които се прескачат, блъскат се във водата и после се врязват в огромните рибни стада, за да хванат като на шега голяма тлъста риба…
В този миг чух особен звук. Едно бълбукащо ръмжене.

Тюленът леко се надигна

и впил поглед в мен, тръсна предупредително глава. После се плъзна гладко и безшумно във водата, без да плисне една капка. Изплува точно пред мен – на не повече от метър, остана така няколко секунди, отново издаде странното си ръмжене на недоволство… на тъжен упрек… и изчезна под водата.
Не се появи повече в пещерата. Явно бе избягал под повърхността навън. Аз го чаках да се появи с наивна тръпка в съзнанието, че бих могъл някак да му се извиня, да го погледна така, че той да разбере – не съм искал да наруша неговото тихо космическо спокойствие, неговия тих разговор с пространствата на отвъдното, не съм искал да се докосна до нищо, с което той е чакал смъртта до моето появяване, без да знае, че това е смърт, без да знае, че е последен… Залъгвах се – ще си помисля страшно силно, до болка силно, че съжалявам! И той ще усети… ще ми прости, че съм влязъл в неговите покои, аз, неканеният пътник от непонятния свят, с любопитни очи и риба в ръката – нелеп подкуп за още малко живот…
Следващите дни той не се появи.
Не се появи и всеки следващ ден, докато аз се въртях все там, обзет от неясна вина и чувството за неизречена дума…
Денят, когато разбрах, че няма вече да го видя, беше горещ и безшумен. Морето спеше, гладко и нажежено от слънцето. Нямаше прибой и камъните стърчаха безжизнено над водата като къртичини. Нямаше риба. Нямаше никакъв живот. Само шумът от плавниците ми се катереше по отвесната скала на брега.
И самият бряг беше мъртъв от жегата и безветрието. Сякаш бе дошло вече времето, когато и на сушата, и във водата е останал само човекът.

Колко полезна Ви беше тази публикация?

Кликнете върху звезда, за да оцените!

Среден рейтинг 0 / 5. Брой гласове: 0

Няма гласове досега! Бъдете първият, който оцени тази публикация.

Тъй като намирате тази публикация за полезна...

Последвайте ни в социалните мрежи!

Съжаляваме, че тази публикация не беше полезна за вас!

Нека подобрим тази публикация!

Кажете ни как можем да подобрим тази публикация?

Може да харесате още

За нас

Онлайн списание

E-mail бюлетин

@2022 – 2024. All Right Reserved InfoMax. Уеб дизайн от MOXX Advertising