Веселина Седларска, журналист. Фейсбук
Този пост е много личен, много искрен и няма да позволя ирония под него.
Внезапната смърт на прекрасния фотограф Цветан Томчев
ме кара отново да мисля как преживяват убийството на българската журналистика журналисти, за които професията не е била престиж и поминък, а призвание, мисия.
Свидетел съм на начина, по който го живееше Стойко Тонев, непрежалимия д-р Тони Филипов. Той си имаше отрицателни герои в професията, за които пишеше с чувство за хумор като за банални негодяи, но преживяваше наличието им драматично, като дълбока лична обида и срам за професията.
Утре, 30 декември, пред БНР отново ще има протест в памет на Цветан Томчев
Сега близки на Цветан припомнят непримиримостта му към това, което прави Петър Волгин, и което по няма никакви причини се нарича журналистика. Пред очите на всички ни този голям фотограф си трошеше нервите заради една арогантна и самодоволна
имитация на журналистика
Не е единствен. Познавам и друг колега, който се тресе след всяко предаване на Волгин и прави хипертония. Ами да не го слушат, ще рекат феновете на Волгин.
Не е толкова просто, когато си наистина журналист, да си затваряш очите, да си пазиш нервите, при такава агитационна подмяна на професията. Не обвинявам Волгин. Той си е такъв, какъвто е и доколкото го слушам – харесва си се човекът. Даже нещо и герой го играе. Но тези, които защитават правото му да насилва журналистиката по този начин – тях обвинявам. И – сигурна съм! – на него може и да му се размине, но те ще платят прескъпо.
