Тракийската гробница в Казанлък, това изумително творение на велик, но неизвестен на днешните хора художник, е включена през 1979 г в Световното и културно наследство.Опитахме се да дадем друга гледна точка към нея, изказана преди много години от български изкуствовед. А днес представяме втората част на текста.
Тракийската гробница в Казанлък е смятана за една от най-изящните известни работи на древните художници, шедьовър, който съдбата е подарила на България. Главната композиция на стенописите е едно от най-добре запазените произведения на античната живопис от ранната елинистична епоха, което сякаш само разказва всичко за персонажите от фреските си, но само на онзи, който съумее да се отърси от предразсъдъците и наложените клишета, да ги види от друга гледна точка . Дори да погледне през очите на майстора, създал безсмъртните сцени. Тогава историята, която разказват те, може да бъде сглобена подобно на пъзел и изтълкувана сравнително лесно през призмата на изкуството, което ги е сътворило .
Знатният тракиец от главната сцена, най-вероятно племенен владетел на одрисите, съвсем не изглежда мъртъв, напротив, кипи от живот. Той е поел съд с вино от виночерпеца, готов е да вкуси от плодовете, които му поднасят под звуците на музиката, изпълнявана от две жени. Пред него има малка масичка. От другата страна е образът на една царствена и красива на вид, но безжизнена вече жена, с клюмнала напред глава, в чиято памет, според тази теория, се провежда погребалната церемония. Тя е отпусната на стол, подобен на трон, пише изкуствоведът Любен Пинтев в средата на миналия век и продължава:
„На нея никой не поднася каквото и да било за ядене и пиене, тя изглежда вече далече от земния свят. Мъжът държи отпуснатата й дясна ръка, лявата е опряна на облегалката и тялото.. Една от робините носи ковчеже за бижута и по-голямо сандъче, може би с тържествените й одежди. Предмети, които тя не вижда, те са зад нейния гръб, което е подчертано от художника, т.е. дрънкулките вече са ненужни тук и сега. Ще й потрябват пак, но в задгробния свят. Друг слуга носи традиционния покров-воал, с който ще бъде покрито тялото на мъртвата“.
„Има и друга една подробност, която често ги отличава. Докато живите, които ги заобикалят, ги гледат с нежност, те сами оставят погледа си да блуждае в безкрая и не го спират върху никого – не виждат повече тези, които ги гледат. Те продължават все пак да живеят като твърде любими в средата на тези, които ги обичат. И това полуприсъствие, това полуотдалечаване, което според древните дневната светлина е вдъхвала на смъртниците, е най-трогателното изражение на смъртта“, казва Анатол Франс. Сякаш го е казал за жената от Казанлъшката гробница и нейното обкръжение
