РИМСКИ КУПОН В СИНЕМОРЕЦ-2. Продължение
Вечерта наистина е грандиозна. Вярно, че не е точно бясна оргия и липсват истински полуголи черни робини, безразборни публични съвкупления и други важни компоненти, но пък тогите и многобройните ястия са почти като от „Сатирикон“ на Гай Петроний.
Само агнетата, който се въртят нежно на шишове, са пет
Дотам поне ги броих. Виното се лее като фонтан и се пие в специални бокали.
Венци ни смайва с разточителното си величие. Нагласил се е като същински римски „Баща на отечеството“ от периода на имперското величие – с пурпурното наметало, бялата туника, везаните му сандали. С тая къдрава глава и двуметровия му ръст спокойно можеш да го сбъркаш със самия Гай Калигула.
Венцислав често развежда групи из Италия. Специално за случая си е донесъл цял наръч лаврови клонки от Палатинския хълм в Рим, които две доста красиви „робини“ свиват на венец и нагласят на къдрите му. Познавам тези момичета отнякъде. Май са от Биологическия факултет в София.
Аз и една невероятна непозната само допреди малко руса весталка на име Мая сме ликтори, т.е. пазители. Произнасям тържественото приветствие към домакина. Съчиних го на крак, но мисля, че излезе доста прилично, още повече, че аз все пак
нямам претенции да съм нито Цицерон, нито Катон, нито дори Плиний Млади
Стиснал съм в едната си ръка сноп пръчки, т.нар. ликторски сноп (б.а., по-късно италианските фашистите ще го вземат за символ, тези смотаняци; фашио от това идва).
В другата ръка държа брадвата, доколкото ми е възможно прегръщам и Мая. Тя е облечена с истински бял хитон, достатъчно къс, за да се виждат впечатляващите й крака. Грее като слънце. В състояние е да разтрепери и най-коравия римлянин. Направо си прилича на млада императрица, желана от цялото мъжко население на империята. Лошата новина е, че и аз съм с почти същото късичко облекло.
Настава време и Венци да поздрави гостите си, т.е. Сената и народа на Рим. Фигурата му се извисява, той вдига високо ръката си.
В този велик момент в залата влетява хазяйката баба Литка
Сигурно иска да попита нещо във връзка с готвенето на агнетата-сукалчета. Малко е да се каже, че е поразена от пищността на новия Рим, появил се изневиделица в големшкия й дом.
Баба Литка е оцъклена от изненада, направо е смазана от величието на мига, съкрушена е от сблъсъка си с историята.
Венци се изправя пред нея с двуметровата си снага и императорските си одежди. Гордо и по римски директно я пита:
– Бабо Лите, харесваш ли ме така?– като прави царствен жест.
Баба Литка е кратка и варварски жестока:
– Ами Венци… То сега кой с каквото има, с това ходи – оглежда се тя – Като нема друго – нарежда с нарастващо предчувствие за тревога баба Литка и без да откъсва очи от него, излиза от стаята на заден ход.
Постъпва повече от мъдро, защото Венцислав изведнъж полудя:
– Това е гавра. Напускаме тази къща. Аз не мога да остана нито миг повече тук – крещи разярен той, беснее също като Нерон, когато е палел Рим, ако изобщо го е палил.
С много усилия го успокояваме. С още повече зор го убеждаваме, че по това време на денонощието толкова много народ няма начин да намери подслон, а да продължим купона на друго място и дума не може да става. Разбра ни, що-годе. Мисля си, че до ден днешен той таи вулканичен гняв срещу баба Литка и нейните неправилни, бих казал ретроградни възгледи за римската мода в наше време. Ако приемем, че той е Калигула, тя спокойно може да бъде обявена за убиеца му Касий Херея.
След като страстите се успокояват, купонът наново се развихря. Внезапно решаваме, че е крайно време
да принесем дар на морския владетел, брата на Юпитер – бог Нептун
Хукваме като жертвени овни към скалите, въпреки че ръми дъжд и навън е доста хладно. Да не кажа, че белите мечки препускат в галоп по плажа.
Само дето не се изсипваме от урвата, като в детско анимационно филмче. Няма да ви казвам колко вино изсипваме в морето. Даже наджапваме в студената вода. Зверският клинч само ни разпалва.
Да, хубави времена бяха. За три дни си наваксахме за всичките векове, през които не сме били римляни. Беше върхът на всички купони от осъзнаването на маймуната до ден днешен.
Само дето, като тръгнахме да се прибираме за София, слязохме да пием кафе на Нова Загора, а аз в прилив на вдъхновение реших да се изпикая пред любимото си поделение, в което ми изпиха мозъка докато карах новобранска рота. Това добре, но после се наведох да си вържа връзките на обувките и така си останах. Сецна ми се кръстът, та две седмици ходех във формата на подкова. Ставах сутрин по час и половина от леглото, за да отида на работа. Богът на войната Марс ми се разгневи нещо.
