Борислава Априлова
Бургас. Oсем часа и осем минути. Излизам за работа на Осми март.
Пълно е с цветя и хора. Празник е! Сергия до сергия, мила моя майно льо, ден година храни. Опашки се вият, сякаш чернокопа е излязъл на талази в морето и са го пуснали по пет и петдесет килото, на промоция.
Около магазин Болеро цари истинско оживление. Бъкано е с много щастливи мъже, нищо, че някои от тях са с оклюмали глави, като след брутално препиване. Обикалят от сергия на сергия и сравняват цените на лалета, зюмбюли, рози и нарциси.
Празник е ви казвам, усеща се във въздуха! И цените са празнични.
„Тия рози стават ли за ядене, че са колкото кило месо“, пропуква тишината около една от сергиите бай Ставри от 23 блок, втори вход. Няколко врабчета се разбуждат от гласа му. Продавачката си гаси фаса в земята, здраво го настъпва с крак, готви се за битка.
„Ей, сърце нямат тия хора! То, един букет кило ракия“, добавя мъж на средна възраст и съучастнически намига с око на бай Ставри.
Продавачката, хитра хиена, добре обиграна още от годините на голямата инфлация през 96-та, сръчно им завива по три карамфила и им ги подава без да пита дали ги искат: „За пет лева, по-евтино няма да намерите“. И пали нова цигара.
Двамата взимат букетите, броят карамфилите да не са чифт, че иначе е на умирачка и надцакали съдбата, инфлацията, и продавачката, тръгват към вкъщи. В това време от трети вход на 23 блок излиза Николайчо, и докато баща му го води към училище, не спира да повтаря: „Осми март е ден на татко и на двете му жени, и на милата съседка, дето братче ми роди“. А на татко му така да не му е смешно. Но нищо, празник е!
