Лияна Панделиева, журналист. Фейсбук
Човек и добре да живее, отива на физиотерапия 😉
Електричество, лазери, магнити – кеф. И после иде Залата на мъченията 😉😀
В Окръжна болница в София са невероятно добри: внимателни, старателни, учтиви, мили, работещи и всеотдайни и с цената на всевъзможни магии постигат ефект и подобрение. Обучават студентите на техники и на отношение, на търпение и дори на фразите с които да окуражават пациентите.
Днес обаче видях нещо, което ми стегна гърлото: доста възрастна дребна жена е на терапия за счупена ръка.
Слагат ръката ѝ в механизирана ръкавица, която едновременно свива и разпуска всички пръсти (малко като раздвижването на пръстите на Люк Скайуокър). В същото време терапевтка работи от рамото надолу, което явно предизвиква болка.
До женицата седи белокосият ѝ мъж,
който гали здравата ръка и всеки път, когато бабчето изстене по-силно, той целува другата ръка. Накрая е толкова притеснен, че не е сигурно гали ли здравата ръка или я пошляпва. Не спира да ѝ говори: Хайде, хайде, още веднъж и почти не остана! Браво, браво, виж как хубаво се получава! – и пак целува ръката ѝ.
Раздвижването с ръкавицата обаче не е краят. Отиват заедно на друг уред, който също е болезнен. Той сяда зад гърба ѝ, леко разтрива врата и раменете ѝ и докато бабката тихичко хленчи, той я окуражава:
Три минутки! Три!
За три минутки и яйце не можеш да свариш! Хайде, тръгнаха трите минутки! Браво, браво на тебе!
Един цял свят, един цял живот се откри пред очите ми – „в добро и в зло“, един до друг, верни на своето безценно цяло.
На тръгване той внимателно ѝ облече жилетка, а после и палто, закопча я, зави шал и двамата напуснаха залата.
Не мисля, че съществува по-ценно богатство от тяхното.
