Д-р Неделя Щонова, Фейсбук:
Влюбих се в моя съпруг – Валентин Маринов – на 20 години.
И за толкова декади заедност много рядко съм виждала очите му насълзени.
Но се случи. Преди малко.
Валентин няма фейсбук. И не иска да има.
Помоли ме, обаче, да споделя тук, на моята страница, вълнението, чувствата и преклонението си пред един човек. Неговият треньор.
Ето какво стана преди малко.
Телефонът му звъни. Непознат номер. Женски глас:
– Търся Вальо Маринов?
– Аз съм. – казва Вальо.
– Здравейте, арх. Маринов. Честит празник … 1-ви октомври. Днес е международен ден на архитектурата. И още на музиката и на поезията. Но друг е поводът … по който звъня. Вие помните ли Веско Бояджиев?
– Как да не помня?!
Това е моят първи треньор!
– казва Валентин тревожно. – Какво за него?
– Аз съм Жоржета, жена му. Искам да Ви кажа нещо. Днес … на 1-ви октомври … той има рожден ден. Става на 90 години. Искам да го изненадаме. Знаете ли … няма как да знаете … но напоследък … той много често говори за Вас. Казва, че Ви сънува, бълнува името Ви насън. Много иска да бъде в контакт с Вас. И аз издирих телефона Ви, за да кажа, как той снощи ми сподели:
– Ако има начин да разбера как е Вальо … ще бъда много, много щастлив и по-спокоен … някак си … липсва ми това момче … особено сега … липсва ми неговият дух …
Мъжете и сълзите ….
Внезапно в очите на Валентин се разляха спомени, вълнение, изгреви, залези и те всичките се гушнаха в сълзите му.
Започна да ми разказва:
– Бях в прогимназията, когато един ден … в час по физическо възпитание, дойдоха двама треньори по лека атлетика … от “Етър”- Велико Търново, за да набират състезатели по лека атлетика.
Единият беше
висок, като исполин,
черноок, харизматичен. Това беше той, Веселин Бояджиев – треньор по лекоатлетическите дисциплини хвърляне на диск, гюле и копие. Аз току що бях прехвърлил малка топка извън оградата на игрището. Харесахме се взаимно. Той ме покани на тренировка.
На другия ден отидох.
И … Така започна моето приключение в спорта.
Тренирахме на Градския стадион, съблекалнята беше в една стара сграда. През зимата тренирахме в сняг до коленете … след това се греехме на едно кюмбе … печка на дърва. И си сушахме екипите. Тренерът винаги казваше:
– Няма значение какво е времето! Трябва да тренираме!
Така и правехме. Тренирахме в мраз и пек. Преди състезанията не спях от вълнение. Тренерът все ми казваше:
– Прави каквото трябва, пък да става каквото ще!
Още следвам думите му. Тренерът промени моя свят.
Като състезател младша възраст направих окръжен рекорд в дисциплината хвърляне на копие. С този резултат можех да спечеля и Републиканския шампионат.
Обаче … Вечерта преди състезанието стана инцидент. В хотела, в “Олимпийски надежди” в Дианабад, по нещастно стечение на обстоятелствата едно легло се срути върху краката ми и изтръгна нокътя – този от палеца на опорния ми крак. Болеше. Тогава Тренерът … без да мисли или щади себе си … ме метна на гръб … носи ме на гърба си толкова дълги метри … чак до болницата … пренесе ме до хирургията, като през целия път ме успокояваше:
– И аз съм преживявал нещо подобно. Трябва да стиснеш зъби и да се пребориш! Ще се справиш. Ти можеш!
Няма да забравя никога този паметен миг.
В лекарския кабинет лекарят изтръгна нокътя ми. На другия ден не можех да стъпвам, едва ходех, едва си обух шпайковете, но отидох на национално първенство по лека атлетика Юноши младша възраст.
Състезавах се и хвърлях.
Не станах първи, а шести.
Но и досега за мен
това е най-ценното постижение
въпреки, че след това съм ставал първи … неведнъж.
Ценно ми е защото … с контузен крак … с воля … и с моя треньор до мен .. не се отказах, а се себенадмогнах … въпреки болката.
Благодаря ти, Тренер, че не ми позволи да напусна или да се откажа, когато исках, когато толкова ме болеше, защото беше трудно. Тогава ти повярва в мен повече, отколкото аз в себе си. Сега вярвам! Научих се! И няма нищо, което да се сравни с това чувство. Дължа го на теб!
По късно разбрах, че Бате Веско, не ми е говорил празни приказки.
Той също е преодолявал тежък инцидент – разкъсват му се алвеолите при участие в многобой – но нито задух, нито болката или изтощението, изобщо нищо от това не успява да го събори и той финишира. С разкъсани алвеоли. С воля и хъс! С дух на шампион! А баща му – легендарният атлет Васил Бояджиев – през 30-те години е бил окичен с лавров венец на състезание в Рим.
Нищо не е случайно …
Тренер!
В цялата ми спортна кариера … и в професионалната … като архитект на Гребния канал и на стадион “Пловдив” … в живота, винаги … и във всичко, което правя, винаги … чувам в ушите си думите ти:
– Стискай зъби и не се отказвай!
Във всеки миг трябва да знаеш, че ти си там за да се бориш, а не за да се отказваш!
Тренер!
Честит рожден ден!
Благодаря ти!
Че ми показа величието на спорта и величието на човешкия дух! Сигурен съм … че и сега … на 90 години … Ти пак си си същият!
Магьосник.
Онзи Магьосник, който превръща момчета в мъже!
И в шампиони.
Онзи Магьосник, който е с теб … през дългият път … на преобразяването ти до “СкалА”!
Тренер … ти винаги оставаш в сърцето ми.
Ти … си моят митичен Великан!
Вальо Маринов – 69.90 лично постижение в копието!
Поклон и от мен, Тренер.
Не Ви познавам лично, но дори сега, на 90 години … си Ви представям като Митичен Великан, метнал “Скалата Вальо Маринов” през рамо … по пътя за болницата … и по пътя на превръщането му в “Скала”.
Много се развълнувах и аз.
Думите не стигат.
Бъдете здрав, бъдете благословен.
Благодаря Ви, Тренер.
На многая лета!
