Лияна Панделиева, журналист. Фейсбук
„Ние се боим от времето, а времето се бои от пирамидите.“
Това е първата мисъл, която чух още като дете за египетските вечни паметници и като мнозина други считах, че именно пирамидите крият величието на хилядолетна култура и невиждан строителен размах.
На място в Египет обаче открих, че
пирамидите са всеизвестният
символ,
а гигантският устрем се крие на много други места и грандиозното строителство е не само в архитектурата, а в изумително непреходно творчество, което спира дъха.
Как, защо и кой?
Това според мен са въпроси, чиито отговори стигат само до кога. В модерното ни време не проумяваме размера на вярата или поне не вярваме, че е именно тя е била двигател за строителството. Ние разбираме много по-добре от его, злоба, амбиция, мании.
Ако някой мисли, че английската история е оплетена, нека опита да вникне в египетските династии. Според мен египетската история е отлично упражнение срещу деменция – който научи отделните царства и техните фараони е с мозък за световно първенство по върхова форма на паметта.
Ако проф. Сергей Игнатов научи какво съм запомнила, вероятно ще ме завлече на скамейката и няма да ме пусне, докато не вникна поне мъничко във въртележката на египетската култура.
Какво е лесно за помнене:
Рамзес ІІ, внук на Рамзес І и син на Сети І, бил висок 163 см, но създал 122 дъщери, 98 сина
и бил един от най-великите фараони, който надживява 13 сина със същото име и поредна бройка и живее до 99 години – по данни на нашия водач Хатем, който е историк по образование и който знае зашеметяващи подробности от тази оплетена като ДНК история, та решавам да вярвам на него, а не на Уикипедия.
Нефертити е била прелъстителка и абсолютна кучка, която е избила всички преки кръвни роднини, които по някакъв начин са и́ пречели или е считала, че може да са на пътя й като господар.
Нефертари е достойна кралица,
а Хатшепсут (смаяна съм, че наистина запомних името й) била велика жена с мисия и според Хатем много по-красива от кучката Нефертити. За мен уникалното беше, че от всички мумии, които видях (не особено приятно преживяване), тя е единствената, която и до днес е под стъкления похлупак със своите дълги кафяви къдрави коси.
Още не мога да събера мислите и емоциите си.
Египет е трудна за преживяване държава, защото никой не е готов за непоносимата за нас атака от местните, които с цената на всичко измъкват долари, независимо за какво. В главата ми още ехти: „уан дольар, уан дольар!“ – искат ги децата по улицата, хора, които с ръка те упътва на някъде, някой, когото си снимал от 10 метра, охранители, служители с униформи и заредено автоматично оръжие на рамото, които жално мигат насреща с поглед на отчаяна сърна.
Всеки иска „дольар“ и ги искат на колкото езици се сетите – български, руски, испански, френски, китайски, английски, италиански… Деца ти висят по дрехите, от всички страни те покриват с шалове и блузи, хвърлят ти неща в чантата, ако си бил така глупав тя да е отворена, макар и закачена пред теб и после, докато опитваш да извадиш нещото, те дърпат за ръкава и викат „уан дольар“
Когато обаче се измъкнеш от поредното нападение и влезеш след паметниците, там се издига ОНЗИ Египет – величествен, несломим от времето, обичан от боговете.
