Лияна Панделиева, журналист. Фейсбук
Циганин с рунтаво старо дебело куче събира в торбичка изхвърлени остатъци от храна край двете боклукчийски кофи пред блока, а четириногото завира муцуна в кутии, където е изсипана храна за кварталните котки и леко помахва с виснала уморена опашка.
– Недей така! – кара му се циганинът – Това не е за теб. Виж как те гледа оная котка.
Аз ти взех, майка,
ето, виж, хубава храна ти събрах!
Приближавам към тях по улицата, кучето изоставя храната на котките и завира муцуна в листака.
– Недей, майка, виж колко хубава храна ти взех! Ела тука! – и той протяга към него парчета хляб и някакви остатъци.
Рязко се обръщам назад, стигам до колата си, отварям багажника и вадя еднокилограмова консерва с кучешка храна – винаги нося за кучетата на Ихтиман. Отивам при човека, гушнал торбичката с хранителни отпадъци и му я подавам.
– Имам куче, затова черпя и Вашето.
Човекът държи кутията и се взира в нея, а после се обръща към кучето:
– Ела, бе майка, ела да благодариш! Виж каката какво ти даде!
Мъжът така и не ме поглежда, а ако беше, щях да се разплача. „Живи и здрави!“ – казвам и бързо продължавам към супера.
Крача по тротоара, а пред мен са
млада жена с бебе в кенгуро
на гърдите, мъж, който държи 5-6 годишно детенце за ръчичка и слушам жената:
– Ти си левак, ти си…левак си, просто нямам думи! Ти си ега ти и левака!
Мъжът опитва да каже нещо, а тя рязко извисява глас:
– Твойте леващини не ми се слушат! Млъкни, чу ли! Левак нещастен!
– Какво е левак, тати? – чува се крехкото гласче на момченцето.
Разко ускорявам крачка, изпреварвам ги на пета и почти се втурвам в магазина.
Пет минути. Само пет минути между два мига, които разказват за цял живот.
