Честита нова година пак! Имам и подарък – Александър Секулов ми е изпратил цитат от знаковата му книга „Господ слиза в Атина“. Аз бях силно впечатлен още от първата страница, а се оказа – и до последната. И написах рецензия – годината беше 2012. Сашо Секулов е приложил към цитата от книгата и моята рецензия. Минали са години, но „Господ слиза в Атина“ е все така свежа за читателското око с хуманитарните си послания. А аз просто нямам какво да добавя към рецензията!
РЕКВИЕМ ЗА ВЕСТИТЕЛЯ
Имах желание да напиша няколко думи за „Господ слиза в Атина“ на Александър Секулов още след първия прочит на книгата. Неотдавна я разтворих отново и реших, че този път ще го направя. В литературата закъснялата дума има същите права като подранилата, но се случва да е по-вярна от нея. А пък и в аурата на словото времето тече различно.
В
досадно самодостатъчния микросвят на измисления ни литературен салон,
чийто „дрескод“ се колебае между стилизираните потури и смокинга под наем, истинската вселена на четивността е като че ли предназначена за извънземни.
Натоварването на художествения говор със задачи – каквито й да са те и както и сложно, претенциозно и трогателно непохватно да са заявявани, затваря контакта с книгата в терминологичен кафез и отмества встрани това, което е неотменно от Омир до днес – литературата не е кръстословица на ума, а пиршество на духовния мир на човека. „Господ слиза в Атина“ ме приобщи с едно автентично удоволствие от четенето и, както вече казах, породи у мен желанието да споделя това. Книгата те примамва така органично в личното си време, че в един миг оставаш в него като във свое.
Започвам с това – „Господ слиза в Атина“ очертава
суверенността на една художествена притча,
която е осезаемо истинска, един калейдоскоп от кървящи парчета на случващото се, изтръгнати от живота, но сглобени в други пропорции, подвластни само на писателското въображение.
Авторът е едновременно наблюдател и демиург, нехаен притежател на действителност, която е приумица на таланта, а постига внушението за една неизбежна реалност, която носи и екзистенциална тъга, и неведомост на въпроса защо сме тук и защо ни няма другаде, където знаем, че бихме могли да бъдем. Един герой, който предчувства отговори, знаейки, че те са невъзможни, че животът ги заобикаля. И намира себе си в предизвикателството да ги търси напразно.
Сюжетът ни отправя в друга държава
Но присъствието на героя там е така далечно от многобройните белетристични „екскурзии в чужбина“, където българският човек вегетира или в удивлението на стреснатия наблюдател, или в комплекса на незабелязвания пришелец, или в констатацията за самобитността ни, която е невъзможно да бъде оценена по достоинство другаде, или в бозволевата преподчинимост, или в критикарската неприложимост.
Героят на Секулов като естественост на живота си отстоява по страниците на книгата своята самостойност и независимост – казано най-точно, той реализира себе си не в очите или извън полезрението на „другостта“, не с раницата на псевдонародовата митология, а в хармонията и дисхармонията на собствената личност, където и да се намира. Това е герой от нов тип национално достоинство, което не се нуждае от патериците на външното одобрение, герой, който не натрапва националността си като виза за външно присъствие, а участва равнопоставено в едно общо човешко време. Близко до днешния ден. Взрива на протестите в Гърция.
Особено впечатление в романа прави
параболата на протеста –
теза и антитеза на историята. Поради натрупващите се днес прецеденти на социалния, граждански и другопороден протест това би могло да се приеме като приобщаване към вече разрешеното злободневно. Но аз, по повелята и проклятието на литературоведа, посегнах към текст на Александър Секулов, издаден по време, когато протестът беше дума, предназначена единствено за чужбина. Говоря за едно стихотворение, публикувано в сборника за студентско творчество „Жар“ на Софийския университет през 1986 година, „Молитва към гнева“. Цитирам:
Аз преставам да зная за какво протестирам,
за какво късам жили и нерви, и пот,
щом дори и това, което всеки разбира,
го мълчиме за друг, някой бъдещ живот.
Този протест, вече разрешен у нас, е разигран в този роман в град Атина. И вече не в бъдещия, а в сегашния живот. Защо в Гърция? Отговарям вместо автора, дори и да не се съгласи.
В изданието на „Страница“, Пловдив, 2003 година „Съвременни пловдивски поети“, Александър Секулов публикува две стихотворения: „Пътуване към Крит“ и „Отдалечаване от Маратон“. Този десант на поетическа визия е не само тръпка на дълбочинен интерес към Античността. Това е анализ на цивилизацията, към която принадлежим, дори и когато не го знаем. Цивилизацията, разпъната между сражението и вестта за него. Между действителното и оповестеното.
И почнаха да побеждават повече,
отколкото да съобщават.
Тогава ги застигна странна вест
за ставащото в Атина.
Градът сега живеел със свидетели,
а не с вестители
и затова спокойно се отдалечавал
от бойното поле на Маратон.
Гърция е метафора на цивилизацията ни, която носи в себе си гена на саморазпада, заложен във възторзите на развитието.
Ето защо романът на Александър Секулов е приютен точно в нея и не като чужденец, а като съучастник.
Разбира се, има в „Господ слиза в Атина“ една ярка жанрова плънка – и мъжки двубой, и съвременно рицарство, има я и жената, връхлита и „внезапният непознат“, както е оповестено на задната корица.
Но аз говорих преди всичко за това, което е открил за себе си и за нас Александър Секулов вътре в жанра и извън него.
