Откъс от „Българи от ново време“, изд. „Сиела“
Зуека, прасенцето Роска и пр. Годината вече не я помня.
Един забавен, но не и забравен, детайл от репортерските ми тефтери. „… Във времето отминало да се повеселим“, дето викаха Фред и Уилма Флинстоун.
Навън е адска жега – 40 градуса на сянка. Зуека и Нина гостуват в тв предаването „Лица“, което се води от Жени Калканджиева. Получават като скъп дар от нея малко розово прасенце, тя това ще измисли, да подари свинче на хората, за да им стъжни живота.
Закарват го в популярния столичен квартал „Подуене“, където живеят по това време.
Хайванчето става причина за всички по-нататъшни трагедии. Може би, защото Зуека решава да го кръсти в шекспировата традиция. Така свинката се сдобива с фамилията Розенкранц.
Набутват двамата с Нина прасенцето в багажника на снежнобелия си безкрайно достолепен „Крайслер“, който може да е малко стар, но това изобщо не му личи. Автомобилът прилича на презокеански кораб, той е самото великолепие. Ще кажеш, че всеки момент очаква на борда си Нейно Величество Кралицата на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия.
Тази история най-добре я разказва Нина. Откривам записа след два дена неистово ровене, запазен е на една от праисторическите касетки от стария ми репортерски касетофон, който беше с размерите на тухла. Колкото и невероятно да е, съхранил е за поколенията тази велика история. Касетката е дремала по шкафовете ми няколко петилетки, за да послужи за нуждите на настоящото повествование. Има предопределение, да знаете.
Ето и думите на Нина едно към едно:
– Ами това е всеизвестната история за прасето Роска. То беше кръстено Бейби-джуниър, но Зуека много упорито го наричаше Роска. Събота, почивен ден, страшна жега – 40 градуса, а ние се озоваваме с едно малко розово прасе в багажника на колата си. При отваряне на капака изправяше една зурла широко отворена, умряло от жега, сплитащо копита и търкалящо се из багажника. Това беше Бейби Джуниър – Роска Василева, на която за по-тържествено й сложихме и фамилията Розенкранц. Слизаме от колата и му викам на Зуека:
„Прасето е много умряло. Дай да го освестим малко“
Не трябва обаче да се проявява никакво благородство към пъргави малки прасета, защото както бяга едно прасе, нищо друго на този свят не може да бяга. Ако си гледал „Господин за един ден“…
–Точно това се сетих, за онова изумително животно, което във филма наричаха „Малкия слон от Странджа планина“ – изхилвам се възторжено аз от записа. – Вашият може да се нарече Малкия слон от Подуене.
– Само че във филма е снимано с три прасета… Значи, в момента, в който проявихме великодушие, онова животно рипна и драсна из квартала.
– Злоупотреби тази малка свиня – почти квича от въодушевление аз на записа. – Това само по себе си е готов филм.
– Направо злоупотреби. Всички, които до този момент зяпаха по балконите, започнаха да изчезват, след което се връщаха с цялата фамилия, за да гледат всички заедно. Зузко е много пъргав, а и прасето все пак наистина беше умряло от жега, та той накрая го хвана. Реши да го върже за една липа или нещо такова, някакво широколистно. Роска, както беше вързана, започна да пасе грухтейки и омете всичката зеленина наоколо. Имаше опасност пак да щипне на някъде. Даже и наблюдателите се обаждаха от балконите: „Вържи й крака, бе, Зуек!“
– Значи вие сте имали домашен любимец прасе, много преди това да хрумне на Джордж Клуни? – правя тънък холивудски паралел аз. Винаги съм се чудел как тоя изгони една страхотна холивудска красавица, на която й забравих името, защото не харесвала да си ляга с него и прасето му.
– Много е тъпо да се озовеш в София, на осмия етаж, където живееш, с прасенце, още повече, ако това жилище е на леля ти, която вече е преживяла наличието на едно куче там – обяснява подробно Нина.
– Стреснати от новата си придобивка, решихме, че това прасенце трябва да замине директно някъде на свобода, т.е. къде? Това е един добър повод да отидем при нашите в Монтана и да им подарим прасенцето. Минаваме през Сточна гара да купим найлон, да не направи някоя беля в колата. Спираме там и отваряме багажника. Прасето поема дълбоко въздух и започва да квичи неистово. Всички по автобусите и спирките се накокошинват при вида на
прасе, което надава страшен вой от багажника на снежнобял „Крайслер“
Той е стар, ама доста добре изглежда. Ние вземаме найлона, пъхаме прасето, вкарваме го вътре при нас, пускаме климатика и го освестваме.
Зуека изведнъж се замисля и казва с лиричен тон: „Това сме ние. Двама души с черни очила, в бял „Крайслер“, с болонка в краката, а на задната седалка пищи една свиня“.
Тук аз се смея, направо вия няколко минути, преди да дам възможност на Нина да продължи:
– То животинчето много умно си беше подпряло главицата и грухтеше недоволно при спирачки или удряне в праг. Пристигнахме в Монтана, където бодро казахме: „Мамо, тате, носим ви едно прасенце, един чудесен подарък. Баща ми вика така: „Закарай го на баба ти“. Ние го закарахме и викаме радостно: „Бабо, я виж какво хубаво прасенце ти носим“. Баба ми горката, след като една друга моя братовчедка й купи заек, направи цял развъдник, преживя и прасенцето, което по-късно се превърна в една доста добра свиня. Живееше в двора, подлуди кокошките, почна да кърти оградата, лежеше под един орех, а баба ми й разказваше приказки…
