Десислава Стоянова, журналист. Фейсбук
В последните няколко дни чета и си мисля и аз като всички със свито сърце за зловещия случай в Стара Загора. Очевидностите няма да ги коментирам и повтарям, те са казани многократно вече. Тъжно до смърт е, че трябва да се стигне до такава нечовешка жестокост и толкова крещящо нагло институционално бездействие, за да се пробудим и да кажем „стига“. Но още по-тъжно е друго – че очевидните виновни в случая, които понасят напълно справедливия обществен гняв, ни помагат да останем със затворени очи за собствената си вина.
А виновен е всеки,
който е замълчал и е погледнал на другата страна, докато този или онзи чичко/батко подсвирква или пуска мръснишки реплики и си позволява да посяга на минаващо по улицата непознато момиче, защото видиш ли си е облякла къс панталон. Това се случва всеки ден, включително на пъпа на София. И не е дреболия, а част от нормализирането на ненормалното.
Виновен е всеки, който е замълчал или чистосърдечно се е смял, когато някой е разказвал историйки като тази на Тити Папазов, демонстрирайки какъв мъжкар е и как с него шега не бива. Това се случва всеки ден. В случая не соча с пръст Тото, 90% от българските мъже и огромна част от жените най-вероятно щяха да реагират по същия начин (тоест нямаше да реагират), просто защото са пораснали в среда, която винаги е поощрявала явно или с намигване такъв тип поведение. „Жената да си знае мястото.“
Виновен е всеки, който си казал
„не е моя работа“
и е увеличил звука на телевизора, за да заглуши шума на нечии писъци в съседния апартамент. Това също се случва всеки ден. И така нататък и така нататък. Вървим от малкото към голямото. От дреболиите към макетните ножчета.
Имаме нужда от всеобща нетърпимост към нетърпимото отношение на някои мъже към жените на всекидневно ниво. Залповият гняв е оправдан и пречистващ, но за да не бъдем съучастници трябва да си запазим по малко от него за всеки следващ път, в който станем свидетели на някоя „дреболия“.
