Светослав Пинтев
Легендарният Вълчан войвода е роден най-вероятно през 1775 година. Свързван е със село Тагарево (днеш. Вълчаново). Смята се, че по бащина линия e от рода Бимбеловци от сeло Факия,
наследници на самия Момчил войвода,
убит през 1345 г. в битка с обединените византийски и турски войски.
Известно е, че през 1793 г. Вълчан и брат му Костадин, който е много по-възрастен от него, отиват при дядо Делю, а той ги свързва с прочутия тогава Христо войвода.
Вълчан войвода, Датамап
Вълчан е едва на 18 години, огромен мъжага, с дълга черна коса и светли очи, с големи мустаци и властен характер…“ Бързо събира собствена дружина и тръгва из Балкана.
Вълчан войвода е действал първоначално в Странджа планина, а когато четата му стига до 70 души кръстосва цяла Източна България. Името му и до днес е прочуто в Странджа, Сакар, Източна Стара планина. В дружината му имало и доста турци. Емин ага, който е писар на хазнатаря му издава пътищата на хазните.
Байрактар в началото на неговото хайдутуване му бил самия
Кара Кольо,
който после става байрактар на Индже.
Знае се, че през 1811 г. Вълчан се среща Букурещ с капитан Георги Мамарчев (1786-1846 г.), вуйчо на Георги Раковски, който е подбудител на едно от големите въстания в този период.
Самият Георги Раковски пък в своите мемоари пише с преклонение за Кара Кольо: „ моят духовний отец Черний Кольо“.
Според една от версиите Вълчан умира в румънския град Браила, където отива да живее с най-близкия си другар и съратник поп Мартин. Според друга убива и попа, но това е тема за друг материал.
Пазителите на легендите за Вълчан войвода твърдят, че техен съратник в Троян пазел до скоро автентично писмото на дясната му ръка, не по-малко прославения
поп Мартин,
където се казвало, че войводата искал да освободи българските земи, за да откупи със злато мурабето /войната-б.а./ от руския цар, та името на Вълчан да остане да се помни во веки веков. Днес то е изгубено, но съществуват много преписи. „Но царят не повярва че има толкоз злато и се арниса. А злато има много за пушки и топове за издържане и пенсии на вдовиците и сулдатите”, доверява на потомците летописецът.
Поп Мартин никак не идеализира войводата, той е написал също, че се плаши до смърт от него: „Страшен човек е Вълчан. Той не знае че писвам тия други работи тук на тапиите, но аз искам да се знае целите тия работи за него, щото нещо ме блазни, че туй ще да ми е последното писане и не ща мога разказвам веки. Чини ми се че и мене може да убие.”
Поп Мартин свидетелства, че Вълчан е намерил
невиждано съкровище
Той научил от гемиджията Ставрус за персийска тапия /карта/ за една пещера. Вътре намерили 193 кюлчета по 15 оки едното. „Кръста божи аз съм ги броил и… сички поотделно и отредил на раклата отляво на капията. Става свада, дядо Ставрус иска да идат в гръцко. Да купят имота и имането на Суати паша. Вълчан дума не дал да се дума за пилеене на златото, кат му е на акъла да освободи Българското. Тъй дядо Ставрус биде заклан от Вълчана. На гроба му до днес над главата има един златен кръст по две педи и плоча от едно разсечено кюлче злато. Гроба му е под чаталата бука в средата на Редия трап там дето са били полугарите и леярните на римляните. Там са правени кюлчетата. Но туй зная садека от Вълчана, а той от гърка, че в една дълбока дупка има жила и златни зърна но не сме ги дирели”, пише поп Мартин.
Имането уж е скрито в
пещерата Общата Мара
Тя е митична сред търсачите на Вълчановото съкровище. Намира се в местността Станчов полугар на Троянския Балкан, над село Черни Осъм. Иманярите се кълнат, че колегата им Марин Чонов, който не е вече между живите, имал автентичната карта овча кожа, с дата, на която стояли подписите на Вълчан войвода и поп Мартин, с описание на имането от пещерата Общата Мара. Текстът започвал така: „Като тръгнеш от Троянския манастир „Света Богородица“ нагоре срещу течението на Черни Осъм, на около четири часа път се намираха следните местности: високо над реката строгите каменливи върхове се казваха Трите вещици, отдолу под тях беше Станчов полугар, над него се намираше Папратливата поляна, а долу в ниското, Чаушов дол. Над него на куршум разстояние към заник слънце, високо на канарата имаше четвъртит дялан камък, който качихме на върха 250 души. Под този камък на малка полянка нарочно засадихме люляк, а под него през една канара беше изсечена пътека, която водеше към дълбока пещера, използвана още от латините. В тази пещера натъпкахме част от имането и я зазидахме с 12 аршина хоросанов дувар, натрупахме отгоре камъни и накрая пресякохме пътеката…“
