04 / 17 / 2024
Новини България КОГАТО ДУХЪТ НА ХРИСТО ФОТЕВ ОТЛИТАШЕ С ЩЪРКЕЛИТЕ ОТ РАВАДИНОВО

КОГАТО ДУХЪТ НА ХРИСТО ФОТЕВ ОТЛИТАШЕ С ЩЪРКЕЛИТЕ ОТ РАВАДИНОВО

0 коментари
КОГАТО ДУХЪТ НА ХРИСТО ФОТЕВ ОТЛИТАШЕ С ЩЪРКЕЛИТЕ ОТ РАВАДИНОВО

Годината е 2002-а, юли… Седим с впечатляващата във всяко отношение млада колежка Борислава Априлова, с която сме командировка по моретата, и проф. Божидар Димитров, шеф на НИМ, към днешна дата министър, на когото даже не са дали портфейл, на терасата на култовия някога ресторант „Черно море“ в центъра на Созопол. Разпитваме го, за да си спретнем материалче за новите открития, направени на нудисткия плаж, който в античността е бил баровското гробище на богатите местни жители. Никой друг не знае като него тайните на Аполония Понтика, все пак е роден тук, а и се рови в планина от артефакти и документи, осветляващи въпроса.

Местните даже шушукат щуротии от рода, че търси съкровището на кримските пирати, които преди векове плячкосали Южното Черноморие, но флотата им се разбила край скалите на Созопол. Други обясняват, че под къщата имало римско съкровище. Българите сме царе да създаваме легенди около по-известните си сънародници.
В интерес на истината Божо и през онези години не носеше портфейл, а си държеше парите в джоба на ризата. По едно време пък го изхвърлиха от НИМ, защото беше дал едно от т.нар. сексинтервюта на колежката Нина Норд, обяснявайки любовните си пози с по две чужденки едновременно. Даже парламентът се занимава тогава с неговия случай. После пак го върнаха.
Разпитваме го за последните находки от разкопките на древна Аполония. Той ни разказва с увлечение, като само от време на време ме сръчква:
– Обърни се бързо. Гледай, гледай каква мацка. Страшна е, какво дупе…
После продължава да говори сладкодумно за разни ритони, фиали и амфори, за накитите на жените в античната Аполония, все едно нищо не е било. Този маниер на изложението придава особена плътност на приказките му, древните красавици направо оживяват…
Когато се разделяме с него, пристига нашият бургаски приятел Валдеса, за когото ще ви разкажа в една от следващите истории. Завързал кърпа на главата си, брадясал и почернял като същински кримски пират. Прегръщаме се, не сме се виждали от година поне. Докато обменяме информация, Борислава говори нещо по телефона си. Идва при нас с променено лице и казва:
– Поетът Христо Фотев е починал вчера. От редакцията искат да отидем до дома му в Равадиново, да намерим някого, който да разкаже за него.
– Много шибана новина. Велик човек беше, а идиотите в редакцията искат да тормозим близките му в такъв момент. Чудна задачка са ни измислили. Дано поне хората да не ни изгонят. И това ще е нещо – констатирам аз. – Равадиново не е далеч, на няколко километра, но нямаме транспорт. Ще трябва да вдигаме стоп. Поне една кола да ни бяха дали… Да вземем да се разделим. Борислава вероятно ще стигне първа, виж с каква пола е, тамън ще разучи кое къде е.

Както се очакваше, тя хваща стоп на третата минута, а ние с Валдеса 40 минути по-късно се натоварваме в коша на раздрънкан съветски камион.
Когато се събираме пак, Боби ни разяснява кой от местните какво казал за Христо. Време е да отидем в кръчмата на селото да попитаме за къщата на поета.
– Вървите все направо, а като видите гнездото с двата щъркела на Христо, завивате нагоре, докато стигнете върха на баира – обясняват ни мъжете един през друг. – А ей там, малко по-нататък, на улица „Ропотамо“ живее най-добрият му приятел – Мишо Равадински, беше миньор в рудника в Бургас. Той ще ви разкаже много неща.
Бай Мишо си е в двора. Як и загорял мъж, който има нужда да разказва за отишлия си приятел. Като споменаваме за какво сме дошли, започва да разказва още от вратата. Кани ни с жест да седнем около масата в двора и започва:
– Ех, каква широка душа беше, какви купони правехме с него. Обичаше да пийва с мен домашна ракийка. Знаете ли какъв човек беше?
– Какъв?
– Не мислеше ни за пари, ни за политика, а само за доброто слово, как да го извади на бял свят, как да го извае. Неговото е извънземно. Друг не може да го напише така. Хем отнесено и красиво, хем неразбираемо от всеки. Една десета от българските интелигенти могат да го разберат, не повече.
Кани ни да влезем в белосаната му наскоро къща, където пази много спомени от Христо Фотев. В личната му библиотека са наредени книги с автографи от него.
– Повечето обаче са надписани за съпругата ми, защото Христо си беше голям женкар – засмива се бай Мишо, както му викат в Равадиново. – Няма какво да се лъжем, правили сме големи оргии с него. Що жени го търсеха и все млади. Един ден идва една, ама на не повече от 20 години, и ме пита къде е. Ама Христо замина с Йоско Сърчаджиев в Синеморец – сеща се бившият миньор.

Поетът обожавал да забавлява компанията си, пеейки с китара песни на Владимир Висоцки. Парчетата на руския бард бушуват от енергия, събуждат гордост и ярост, измъкват навън творческата ти енергия.
– Вярно, пиеше доста, ама богатство не трупаше. Уважаваха го истинските му приятели – Георги Райков, Стефан Цанев. Един път му идват на гости, носят се каси с пиене – уиски и вино, ама Христо няма в двора ни столове, ни маси, защото беше небрежен към себе си. И после всички се пренесохме у дома, та чак до сутринта откарахме – реди спомени бай Мишо.
– Защо се сещат за големите хора чак когато умрат, защо не дойдоха да го видят, когато мизерстваше тук и нямаше пари за хляб – вмъква се ядосано в разговора и Ирина Русева, близка приятелка на Фотев, която междувременно е приседнала при нас.
Тръгваме с Борислава и Валдес към къщата на поета, която е най-отгоре на баира. Стигаме до върха му, минаваме истински мраморен палат, окичен със сателитни антени, слънчеви батерии… Накрая заставаме пред малък зелен двор. Трябва да е това.
Вътре чернооко, бледо, много хубаво момиче със синя тениска седи самò и гледа вглъбено в запалени свещи на масичката пред нея. Измънкваме, че сме репортери, казваме за какво сме дошли.
– Влизайте, влизайте, едно вино да пиете за Бог да прости и да запалите свещ за чичо Христо – подканя ни младото момиче.
Момичето ни посреща кротко и мило, все едно сме приятели, които са излезнали за малко до центъра на селото и сега се връщат. Без да сме си казали много думи, усещам, че е от хората, с които веднага намирам общ език. Отдъхвам си. По-късно Боби ми признава, че е изпитала същото облекчение.
Момичето пред нас се оказва доведената дъщеря на Христо Фотев – Ива Станева. Вече наистина я възприемам като предопределен приятел, с когото съдбата е избрала да те срещне точно сега. Разказва ни, че предишния ден е запалила свещ на любимите скали на поета край Равадиново, за което той пишеше като за скъп човек. Един от последните му стихове е нежната „Елегия равадиньовци“.
Ива хвърлила едно цвете в морето, с което той имаше толкова силна и могъща връзка, може би по-силна и от любовта.
В двора под асмата, където са се родили най-лиричните стихове на поета, продължават да горят запалените от Ива няколко свещи. Признава ни, че е тук от няколко дни и кара меден месец със съпруга си Станислав. Злата новина ги заварила тук. Двамата младоженци са решили да не се прибират в София за погребението на поета – не било на хубаво. А преди дни Христо толкова искал да отиде в любимото Равадиново, за да види морето, скалите, да подиша любимия въздух.
– Какво обикновено правеше той тук? – питам.
– Днес щеше да седне пред асмата, сигурно да напише нов стих. Чичо нямаше чернови. Чернови му бяха мислите. Напоследък мислеше за смъртта, но никак не се страхуваше от нея – поглеждайки ме замислено, казва Ива.
Върху стар стол в двора тя е наредила няколко шишета вино, а приятелите на поета от сутринта минават, за да прелеят с чаша и да запалят свещ.
– Спомнят си за чичо Христо само с добро – продължава тя и слага ръце на коленете си. Погледът й се спира върху три щъркела, които звучно тракат с клюнове току пред къщата.
– Наричаше ги кастанетите на Равадиново, много ги обичаше – пошепва сякаш на себе си Ива.
В този момент запалените свещи започват силно да пращят и да се огъват, а забодените в пръстта цигари една след друга изгасват. Без да сме мистици с Борислава, се споглеждаме. Духът на Христо Фотев ли е тук?
Никой нищо не казва, но петимата души в двора сме си помислили едно и също.
– Сигурно свещите са направени от лой, погледнете как се чупят. Нищичко не остана в тази държава – обажда се съпругът на Ива, който тихичко е поседнал до нея, за да разкърти мълчанието.
Най-накрая си тръгваме, сбогувайки се с младото семейство. Излизаме на улицата и тръгваме без да говорим. Странно успокоение ме обзема, чувствам се като човек, който току-що е прозрял някоя от тайните на Бог. Продължаваме да подритваме камъчетата по улицата и да мълчим. Поглеждаме към бяло-синьото равадиновско небе, щъркелите полетяват нанякъде. Обръщам глава, изненадан, че чувам гласа на Ива, която ни е догонила по улицата и казва задъхано:
– Вижте последните му стихове и размисли за смъртта.
Започва да чете на глас:

Декларация
Опит за манифест
Смъртта! (Аз знам) ме обкръжава.
Ще ме обкръжи преди към нея да пристъпя нежно с „Мила“.
Това което ми е дадено,
не ми принадлежи.
Принадлежа му аз със страшна сила…

 

 

 

 

Колко полезна Ви беше тази публикация?

Кликнете върху звезда, за да оцените!

Среден рейтинг 5 / 5. Брой гласове: 2

Няма гласове досега! Бъдете първият, който оцени тази публикация.

Тъй като намирате тази публикация за полезна...

Последвайте ни в социалните мрежи!

Съжаляваме, че тази публикация не беше полезна за вас!

Нека подобрим тази публикация!

Кажете ни как можем да подобрим тази публикация?

Може да харесате още

За нас

Онлайн списание

E-mail бюлетин

@2022 – All Right Reserved InfoMax. Уеб дизайн от MOXX Advertising