Боян Биолчев, писател. Фейсбук
Това слово произнесох вечерта на 19 февруари 2003 година на Поклонението пред паметника на Апостола в София. Завършваше денят на сто и тридесетата годишнина от неговата гибел. Доста политическо и патриотарско недоумение проскърца тогава, но аз се решавам да споделя това слово втори път във ФБ, тъй като при късния прочит се убедих, че днес към него бих могъл да добавя и друга мисъл, но, за съжаление, не мога да зачеркна нито една. Стана ми студено подобно на мига преди двадесет години, когато София бе замръзнала като в стихотворението на Христо Ботев.
„ Уважаеми сънародници!
С болка и покруса стоим на това свято място – днес на 19 февруари, свели чело в най тъжната дата на България – сто и тридесет години от смъртта на Васил Левски.
Тежко и отговорно е да отрониш слово за него:
Защото Апостолът много дълго е
прицел на ораторски екзалтации,
много е изговорено, много изречения – и патетично лековати, и прибързано развълнувани – прозвучават през годините на националната ни независимост. Обяснимо е – той е олтар за народната свяст, той е критерий за човешкото ни несъвършенство, но и символ на миговете ни на историческа значимост. В сянката му търсят свой ръст нискоръстовите, постигат покаяние и надежда почтените хора, а и най- скептичните виждат ясно неговия недостигнат връх. Но Левски е и остава отвъд – в онова само негово време, което днес можем да наречем мечтателност за български народен идеал.
Дяконът знае добре евангелските думи на Исус: “Не здравите, а болните имат нужда от лекар!” Апостолът знае и друго:
болестта на българина е покорството,
масовата зараза от проклетият инстинкт за оцеляване на всяка цена, страстта да уредиш себе си бързо и за дълго, нетърпимостта към истината, когато е неизгодна, зачеркнатото „да любиш“ в Ботевото „да любиш и мразиш“, и накрая – представата за свободата само като надпис на знаме. И той се принася в саможертва, за да онагледи тази болест, за да внедри в душите ни призрачния вкус на трудната свобода. Той е този, който непосилно тласка петвековния приспособленец към човешко достоинство, той ни разкрива, че истинският живот не е ситото доволство, той е този, който величествено и страшно внушава, че интересите на личността се превръщат в поквара, когато станат самоцел, когато загубят връзка с общата съдба и
достоинството на човека
Но същевременно Левски е българинът, дал ни и образец за толерантност към другите, българинът, предусетил високи истини за обществото и личността, много преди те да се върнат при нас като верую на европейската цивилизация. Във всичко, което ни постига или отминава днес, виждаме и изначалното слово, и неодобрителния поглед на Апостола.
Нека почетем в него гражданина, гражданина на Европа и света по времето, когато Европа и светът, още вплетени в борби и ненависти, плахо се надяват, че такова гражданство е възможно.
Между нас и Апостола е двадесетия – най-съвършеният технически и най-кървавият в историята век на човечеството. Дано в новия век постигнем едно – заедно и далече от самоизтребителните ни егоизми, дребнословия и теснозрение – поне да го разберем. Да усетим в сърцето си, че прекалено дълго той носи нашия български кръст и е вече време да го вдигнем на собствените рамене. Превърнахме в национален спорт търсенето на неговия конкретен предател и на физическия му гроб. Когато всички ние, повече или по-малко, на дребно и ежедневно, предаваме и днес делото на Васил Левски и се браним от мисълта, че той е погребан единствено и завинаги в душата ни.
Тук и сега нека промълвим само едно:
Прости ни, Апостоле!“
