Захари Карабашлиев, писател. Фейсбук
Преди 2 часа в Националния исторически музей един малък на ръст мъж показа какво е да си голям, когато историческия момент го налага.
Говореше от сърцето си – емоционално, топло, почти по момчешки, а едновременно с това зряло, уважително дори към несъгласните с него. Говореше с мъдростта на човек, вече срещнал най-лошото.
Представям си какво щеше да стане с Украйна (и Европа),
ако този нисичък комедиен актьор бе напуснал страната си в деня на агресията? Какво ако бе приел поканата на французи и американци да бъде изтеглен по въздух от Киев; какво ако не бе казал знаменателните думи „аз искам муниции, не транспорт“.
Та, днес беше вдъхновяваща среща, беше повод да се погледнем в очите всички, които бяхме в тази малка зала и да си припомним, че има по-големи теми, че има по-голямо зло, че има и друг тип политици, които дори не са политици.
Не знам кой и как е успял да инициира и осъществи тази историческа среща, но – респект!
п.с. А после се върнах и гледах на запис срещата преди това – на Радев със Зеленски в президентството. И ми се образува онази топка в стомаха. И дори нямам намерение да коментирам разликите между двамата – но това да се налага един главнокомандващ да припомня на друг главнокомандващ, че е не само прав, но и длъжен да отбранява територията си, когато е нападната, вместо да каже на агресора – ето, вземи колкото ти трябва… това е срам, голям срам.
Радев повтори думата “конфликт” около 4 пъти. “Това не е конфликт, господин президент, той иска да ни унищожи… а ние просто искаме да живеем. Това е задачата. Мога да продължа. Но ми се иска да ме разберете, г-н президент.”
Радев, мисля не спомена нито веднъж думата “Русия”, сякаш Украйна е във война с атмосферното налягане.
И някак, сигурен съм, че московският хомот му тежи, но… няма как, просто няма как. Так нада…
