Яна Маринова, Фейсбук
Изключително простичко и безкрайно хубаво – да се събудиш в една „кутийка“ на морския бряг и първото нещо, което ушите ти чуят, а очите ти видят да е море, слънце, небе…
Толкова малко му трябва на всеки, но някои искат толкова много
само за себе си
Аз добре разбирам защо е така, но лакомите не разбират ли поне малко колко би им било хубаво, ако имаше с кого да споделят дните си? Но не този, на когото плащат сметката в ресторанта, за да им е приятел, или друг, с когото разменят услуги и са първи другари, а после взаимно злословят зад гърба си.
Няма как да е и този, на когото стискат ръката и хвалят за добро дело, а ден по-късно намразват, защото доброто дело боде очите им. Нито онзи, когото са оставили сам в беда, повярвали, че „непременно си го е заслужил“. И никога няма да е всеки, който е постъпил смело и честно, докато те самите са криввали редовно от трудния, но прав път.
А просто някого, с когото да се почувстват
влюбени,
обичани и изпълнени с живот.
Всъщност, сама си отговорих – алчните не могат да разберат колко би било хубаво, защото ще се наложи да си направят равносметка. За начина, по който са достигнали до там, където са в момента. И дали, когато са дошли наистина важните кръстопъти в живота им, не са изклинчвали редовно. И дали все още има шанс да махнат с ръка, да кажат „майната му“ и най-накрая да постъпят като „добри хора“? И от тук нататък да го правят всеки път, когато неволята почука на вратата. Защото хайде да си го кажем честно – всеки може да е „добър човек“, преди да дойдат проблемите.
Да си излеем душата, да сме истински и достойни и винаги с усмивка, защото все пак всичко си има край! 😚
