Петър Вълков, журналист. Фейсбук
Завиждах на Христо. Не го познавах, но му завиждах. Жена му го глезеше. Непрекъснато пускаше негови снимки във фейсбук, обгрижван с разни ужасни манджи, или седнал на масата и гледащ в нищото. А беше стар и грозен, казвам го даже със злорадство, защото ми беше почти връстник, а изглеждаше доста по-зле от мене. Но тя си го обичаше, за нея той беше нейният цар.
И аз съм бил цар на няколко пъти.
Царувам, царувам, и изведнъж усетя, че я няма жената до мене
Като млад първи напусках царството, без сам да разбера как. Както си царувам и изведнъж съм вече в друго, с нова жена до мене, в друг палат, с различни хора около нас.
Като остарях усетих, че съм цар без царство. Нямаше я жената – тръгнала си, докато царят блажено хъркаше. Напоследък ми се получава основно така.
С Диляна, жената на Христо, се знаехме покрай занаята, но нищо повече. Просто позната. Във фейсбук видях нейния цар Христо.
Една вечер Диляна търсеше нещо на страницата си – стара ютия на въглени, трябвала й за подарък – за приятели в Англия. Ама да била по-запазена и по-евтинка. С такива ютии е пълно по всякакви интернет аукциони и реални антиквариати, но запазените наистина са скъпички. Аз имах две-три от Битака, подарих й едната, тя много се зарадва. Така леко се сближихме.
Веднъж видях, че Диляна обяснява, пак във фейсбук,
как най-лесно се ходи до Цариброд
– нямало влак, но пък имало автобус всеки ден. Аз обичах да ходя там, в кръчмата в Лакавица. Но отдавна, още преди да я надушат софиянци и да я превърнат в хан. Когато с приятеля Бончо плюскахме там преди 30 години, тя беше малка къщичка – „етно куча“, с десетина маси. С най-хубавата домашна лозова и дюневача, с вкусни бели вешалици и ненадминатата и до днес джигерица. Като добавим сръбските туршии и рачуна накрая, българинът се чувстваше цар там. Сега е добре дошъл гостенин. Има известна разлика. Но пак е по-добре от кварталната кръчма. Като се прибавят и пълните дисаги на връщане с истинско сирене, месо и димлена колбаса от млекарниците и месарниците, Цариброд си остава все още не лошо кулинарно-питейно преживяване за българина. Действа му добре и на стомаха, и на патриотизма, за разлика от Гърция. Там те обслужват и изтръскват добре, но си турист. В Цариброд си си у дома. Даже на третата ракия почваш да гледаш с други очи сервитьорката Гордана – не като гост, а като цар слугинята си. Прищява ти се да си я вземеш вкъщи и да ти шета и се усмихва само на тебе. Гордана го усеща, но е свикнала, и си приспада нечестивите помисли с рачуна.
Та решихме с Диляна и Христо да идем заедно в Цариброд
Да хванем автобуса сутринта, да хапнем вкусотийки, да се поразходим.
Срещнахме се на Централна жп гара. Христо ми се стори по-млад, отколкото на снимките. И по-усмихнат. Здрасти, тръгнах веднага на ти, много ти завиждам. Защо, пита ме той дружелюбно. Защото се грижат за тебе като цар – и посочих с поглед Диляна. Що, при тебе как е, усмихна се той. Ами случвало ми се е няколко пъти, но временно. Защо, пита пак Христо. Не знам, отвърнах, през годините винаги съм имал различни отговори.
И спряхме. Беше смешен този философски разговор на гишето за билети. В автобуса бяхме с него на една седалка и не знам защо продължих разговора – в началото си мислех, казах му, че така трябва, жени има навсякъде. После започнах да си задавам въпроса дали аз не съм виновен, дали не бързам прекалено с разделите. Докато си отговоря, на два пъти мене ме зарязваха. Наслаждавам се аз на властта си – и като се огледам, вече съм сам. Цар съм, пък сам. Ама свикнах, не се оплаквам. И приключих разговора.
Христо замълча. Хареса ми, че не тръгна да дава акъл и да ми разяснява алгоритъма на раздялата.
После тихичко каза – ти, като беше цар, жената до тебе царица ли беше или слугиня? Защото моята е царица.
