Voya Marcheza, Фейсбук
Тейлър Суифт вчера пусна новия си албум “Отделът на изтерзаните поети”, в който песента “Мразя тук” има следните редове:
“С приятели играехме такава игра: избирахме десетилетие, в което искахме да живеем вместо в нашето. За мен е 1830, но без расисти и бракове за жени с който плаща най-много.” Всъщност американците обичат да играят на тривия и да, има такава игра с карти също, както и образователни игри за декади.
В САЩ можеш да черпиш с пълни шепи всякакви идеи
– пазарът на идеи е богат. За няколко години чекмеджетата в съзнанието ти се затрупват, чак боли, особено като осъзнаеш колко девствен е българският наратив на идеи. Балонът се надува в главата ти и преподреждаш непрекъснато всички добре застопорени, деактивирани идейни протеини. Причината за тази вакханалия е огромното пространство и множество, и свободата всеки човек да постигне своя потенциал. Идеите, както казват американците, са евтини. Важно е да направиш с тях нещо, което да има смисъл.
Да се върнеш в някое десетилетие не е нова идея. Когато четем историческа литература, правим абсолютно същото. Когато четем за пирати, за древна Гърция, се поставяме на тяхно място… затова четенето е хубаво нещо – формира емпатия, съчувстване – да се поставиш в обувките на други хора…
Днес живеем в бъдещето на Филип Дик
Американците нямат търпение да сбъднат бъдещето в книгите на научната фантастика.
Десетина години преди първите камери за видеовръзка и аз си мечтаех за видеотелефон в далечното бъдеще, което се оказа не толкова далечно. Тогава още не знаех, че мога и да преследвам мечтите си.
Песента на Тейлър Суифт е за носталгията, но и за тайните градини в мисълта, за “лунните долини на мисълта” в които намираш спасение от разочарованията, тъй присъщи на младия, чувствителен човек, напипващ пътя си. Обичам да пиша за носталгията, защото преди видео връзките и евтините соц мрежи носталгията беше истински бич.
Тейлър пее: “носталгията е трик на подсъзнанието. Ако живеех тогава, бих го мразила това време. В двореца можеш да измръзнеш от студ.
” Носталгията не ни спасява, за съжаление.
Носталгията е болест на пунктира
Когато живееш не линейно, а пунктирно, но не, нямаш Алцхаймер – и обществата нямат Алцхаймер. Изпитваш носталгия когато нямаш хората, миризмите, тротоарите, небето, смеха, езика, къщите, които си интериоризирал и помниш! И не просто ги нямаш за десетина дни, месец, шест. Нямаш ги години. Носталгията е доказателство, че помним доброто, че доброто побеждава, носталгията е въженцето към по-добрите ни холограми, и ако някой ви внушава нещо друго, не му вярвайте. Никой не живее в комфорт достатъчно дълго. Да си вечно търсещ дух е част от човешкото ДНК. И докато си млад на каквато и да е възраст, и имаш време, чувстваш носталгия … останеш ли без мозък, клинично, тъканно, си просто половин човек, четвърт човек, осмина човек, просто си болен, имаш липси несъвместими с живота, късче си от синусоидна безкрайност.
За някои хора емиграцията е спасение, за други е невъзможност – реална или въображаема, материална или психическа.
Тейлър продължава:
“Това място ме кара да се чувствам като
нищожество
Халюцинации като електричество, ток, който лети през мен и в моите фантазии се издигам над него и там горе, високо високо всъщност го обичам.”
“Бързо, бързо, кажи ми нещо ужасно. Все едно си поет затворен в тялото на банкер.”
Прекрасна поезия твори Тейлър Суифт. И има късмет, че е продукт на свободни хора и място богато на идеи, които са като птички около теб – важното е да хванеш идеята, която те прави по-щастлив и уверен, която те обяснява динамично. Динамично като динамит, взривявайки стените ти.
#Тейлър Суифт #албум
