Слава Янакиева, Фейсбук
Времето трябва да се измерва с вечността. Колкото и парадоксално да звучи това. Само по този начин то добива смисъл.
И като стана дума за смисъл – на всички онези, с които наскоро разменихме остри думи на стената на Торос по повод на вяра и религия, ми се иска да кажа ето какво:
Елементарно е да се настоява, че вярата е неосведоменост – против това свидетелства дългият списък с почитани учени, които са или са били експлицитно вярващи. Подобно отношение предполага Св. Писание и въобще свещените текстове на различните изповедания да бъдат използвани като научно обяснение за процесите в света. Такава употреба издава от една страна
липса на познания
за естеството на свещените текстове, а от друга подценяване на интелектуалния капацитет на хората единствено на основание на тяхната отдалеченост във времето или пък на тяхната религиозна афилиация.
Излишно е да се повтарят общите места на класическия марксистки атеизъм и неговите производни. Ако религията беше просто страх и злоупотреба с този страх – изповеданията припомнящи ежеминутно смъртността на своите адепти, нямаше да имат никаква перспектива за оцеляване. „Пръст си и в пръст ще се върнеш“ не е най-окуражаващото послание. Или пък “Memento mori”.
Вечната картина на диваците, които се гушат в пещерите и правят идоли от своите страхове е колкото елементарна, толкова и показателна, защото тя разкрива не фалша на всяка религия, а способността за трансцендиране на реалността още от най-ранни времена.
Пещерният човек, както и съвременният –
преживява с уплах катаклизмите, независимо че първият е в пълно неведение за физическите процеси, а вторият ги познава още от началното си образование и разполага със спътникови снимки и система за ранно предупреждение. Религиозни чувства обаче имат и двамата. Това е така, защото и за първия и за втория акцентът е не върху „как“, а върху „защо“.
„Защо“ е първичният въпрос на екзистенциалната тревога, която стои в основата на всяка вяра. И не точно желанието да бъде отговорено на този въпрос, а самото му възникване, неговата потенция.
Религиозността е търсене на смисъл. С всички неудобства, лишения, свободи и отговорности, които произтичат от тази задача. Смисъл не като подреденост на мирозданието – изследването му никога не спира в своята динамика, а като резон отвъд. И дори това не е. Защото за вярващия вярата е отговор на покана отвъд. И е била такава дори когато сгушен в пещерата нашият космат праотец е давал образ на чувствата си върху стените наоколо. За вярващия – Бог не започва съществуването си с развитието на цивилизацията, а винаги е там.
И приканва от Своята вечност
както пещерния човек, така и нобеловия лауреат.
Една от емоционалните бариера за осъзнаване на това положение е обидата на онези, които се смятат за непоканени. „Как смеете да настоявате, че сте по-специални от нас!“ Там е работата, че (поне в християнството, което познавам) всички са поканени. А защо някой не си е погледнал в пощенската кутия – е въпрос, който той може сам да си зададе. Така или иначе поканата си стои и чака. И може би някой ден ще се окаже, че човекът и без това е бил близо до Бога, та затова не се е налагало да бърза. Или пък накрая ще се изясни, че неговото лучено стръкче е било по-важно от ежедневните молитвени правила на други. Кой знае…
Но не бива да се иска от вярващите във вечността да релативизират убежденията си, за да не изглеждат високомерни или самомнителни. Ако вярваш във вездесъщия Бог, няма как да си дадеш почивка, за да потръгне разговорът.
