Румен Леонидов, поет
Който не е чел Радичков, напразно се е родил българин…
Януари е. Любимият месец на добрия вълшебник Радичков. Не само защото върху замръзналото прозорче на българската драматургия изписа с пророческия си показалец „Януари”, а защото словесните му рисунки и
заскрежените му букви са божествени частици,
с които буди у нас най-чудати спомени.
Например за онези тъмни, мастилените утрини, разсичани от отблясъците, на бумтящата уста на печката, миризмата на боровите подпалки и уханията, витаещи над тенджерата със замаяно мляко. Сънят още те целува по миглите, но очите ти вече са на едно носле разстояние от ледените шарки на баба Зима, която през нощта ги е изографисала върху стъклото над твоето легло.
Домашните котки разчитат йероглифите на градските врабчета, подрънва синджира на дворното ни куче, перестият петел разрязва зимната постеля на тишината, мъртвите отиват да си лягат, живите пък стават от постелите. И онова, което наричаме живот, започва да се топли. Да шуми, да тропка, да мучи, да блее. Проплаква бебе, кашля мъж, баба ми си връзва черната шамия.
Тенец в сайванта тихо бди,
верблюди на тавана
гукат като гълъби и влюбено се любят, кютуците са кротнали, ще играе брадвата, на пролет сватбата предстои.
Господи, който не е чел Радичков, напразно се е родил. Напразно е се родил българин. През любимия му януари, Радичков въздъхна и издъхна. Излетя през невидимия комин като пламък, като душа на пламък, който е сподирил своя димящ дух. Отлетя към космическото ни убежище.
Сега, без него, в литературния ни обител е студено. Зъзнем по него. Който никога не е зъзнал по Радичков, не е знае какво е Бог.
Животът е трупане на сняг. На правене на снежни човеци. Игра, безсъзнателна игра, по образ и подобие. След всеки снежен човек остава нещо. Нещо малко. Нещо малко и тъжно. Нещо като
угаснали въглени
– очичките на разтопения човек..
А след Писателя на снежни приказки, остава живият огън в къщурката на душата, пукотът на цепениците в печката, тихичкото мърморене на емайлирания чайник, мълчалив, висок съсъд, наричан гюмче, светостта на пепелта, в която ще се превърнем, за да се завърнем в пръстта, саждиците, в които се крият домашните дяволчета…
Който не знае как да мисли Радичков, как да го мълчи, той не знае как да се моли, как да мирува, не знае нито що е туй озарение, ни опрощение. Нищо не знае.
Радичков е тайна. Тайната душа на българина. Тази душа е виждала жива самодива, чувала е зурлите на самодивското хоро, тътена на тъпана и танца на момите самодиви, облечени в кенарени кошули, как обхождат пълнолунието в кръг.
Тайната на Радичков е безсмъртна. Простосмъртен е само живият пророк…
