Огнян Минчев, политолот. Фейсбук
Основен проблем, върху който се фокусира срещата на върха на НАТО във Вилнюс е евентуалната покана за членство на Украйна в Алианса. От една страна, присъединяването на Киев преди края на войната с Кремъл носи риска Западът да бъде целокупно въвлечен като страна във военните действия и руската агресия да ескалира до
пълномащабна световна война
От друга, условната покана към Киев за времето когато военните действия ще бъдат окончателно прекратени, дава на Москва оперативния шанс да поддържа максимално продължително във времето тази война в статут на частично или периодично замразяван конфликт – за да предотврати получването от Украйна на достатъчно силни гаранции за нейната сигурност. Ако допуснем, че кремълската диктатура има потенциално повече време да чака, отколкото подвластните на собственото си обществено мнение демократични западни страни, то отлагането на ясната идентификация на украинската сигурност със ситемата на НАТО може да се окаже удобен инструмент за постигане на
поне част от агресивните цели на Русия
Независимо от конкретната формула, която ще бъде приета във Вилнюс, политическият елит на Запада се нуждае от ясно преконфигуриране на своята визия и на своите очаквания от отношенията, които би могъл да поддържа с Кремъл в обозрима перспектива. Основна характеристика на западния политически манталитет в продължение на много десетилетия е пожелателното мислене по отношение на възможните модели за взаимодействие с властите в Москва. Това пожелателно мислене не зависи – поне не пряко – от характера на политическия режим в Русия. То съществува както спрямо болшевишко-сталинисткия властови режим, така и спрямо наследилата го криминално-олигархична конфигурация на власт след 1991 г. Съществува структурна причина за подценяване на потенциалната агресивност, изхождаща от имперската традиция на управление на Русия от страна на нейните западни партньори. Тази причина – особено през 20-21 век е изцяло вътрешна – западна, независеща пряко от реалните прояви на руските политически амбиции на международната сцена.
Западните демократични общества са политически разделени
и реалполитиката на техните действия спрямо поведението на руската държавна власт е пряко зависима от вътрешната опозиция, която всяко западно правителство има в националния политически живот. Един демократичен политически лидер трябва да предпочита състоянието на мир и да се бори за мир и международно сътрудничество. За либералната политическа философия на западните елити международната арена е преди всичко пространство на свободна търговия – и това е все по-значим факт с развитието на глобализацията. Ако значима международна сила води политика срещу правилата на свободна търговия – тя среща противопоставяне, включително военно. Но упражняването на сила винаги е обект на ожесточен политически дебат в демократична среда.
През втората половина на 30-те години в Америка има немалко демонстрации, чийто лозунг е „да оставим Хитлер на мира“. Този политически водач иска само да поправи несправедливостта, причинена на страната му с договорите от 1919 г. По същото време – но и още от началото на 20-те години, видни западни интелектуалци и леви политици посещават Москва, а след това с възмущение „отхвърлят слуховете“ за диктаторския характер на болшевишкия режим. Студената война е време на непрекъснат конфликт между „ястреби“ и „гълъби“ в западния политически елит по отношение на Съветския съюз. През цялото това време има мощна „школа на мисълта“ на Запад, според която съветската заплаха е „измислица на ретроградни политици и военнопромишления комплекс“.
Цялата тази визия и политика на компромиса почива върху базисната либерална презумпция, че противникът – потенциален или актуален – „не може да бъде толкова лош“. Ние трябва да бъдем добронамерени към него – а не да го подтикваме към недоверие и агресия. Тази презумпция действа и във времена на най-отчетливи доказателства за агресивността и злите намерения на диктатурите, изправени срещу демократичния свят – и по време на „Мюнхенския сговор“ от 1938-а, и през 50-те години на пряк сблъсък със сталинистка Москва, и след интервенцията на Брежнев в Афганистан.
Но истинската мощ на презумпцията за добронамереност на отсрещната страна
се проявява тогава, когато доскорошния противник наистина се променя и сякаш иска да се сближи с ценностите и политиките на Запада. Спомнете си „Горби манията“, „надникването“ в душата на Путин от Буш-младши, ентусиазма по повод усмихнатия капиталистически реформатор на Китай Дън Сяопин…
Когато се окаже, че „реформиращият се“ противник се е променял само за да се възползва от либералната добронамереност на демократичните общества, да имитира сътрудничество за да оцелее в собствената си криза и след това да разшири максимално „сферата си на влияние“, да имитира свободен пазарен капитализъм за да се възползва от инвестициите и технологиите на Запада и да укрепи собствения си авторитаризъм… Тогава започва моментът на отрезвяване, който обикновено идва твърде късно. Трябва да се плати значителна цена за подценяване на опасността от съперничество, която най-после става твърде очевидна и драматична.
В средата на 90-те години администрацията на Клинтън се вслуша в настояванията на новите демократични лидери от бивша източна Европа и започна процес на разширяване на НАТО.
Възмущението и протестът на част от либералната – но и на част от консервативната западна общественост бяха безгранични. Защо отново предизвикваме Русия? Защо отново се изправяме срещу Москва, и то без причина? Защо отново отиваме да харчим пари в Европа, която и без това от половин век е на наша издръжка в сферата на сигурността? А отговорът на тези въпроси бе простичък и очевиден.
Обществата в източна Европа имат дълга история на имперски завоевания и подчинение
– от Москва, от Берлин, от Виена, от Османците… Последното действие на тяхната обща трагедия бе подчинението им на съветската империя. Всички те знаеха, че е въпрос на време Москва да се отърси от поредните си „смутни времена“ и да се завърне като претендент за имперско величие. На Запад – за пореден път – не знаеха това. Но ние го знаехме – винаги сме го знаели. Затова искахме членство в НАТО. За Америка и Запада това членство бе от пряк стратегически интерес – без каквото и да е усилие те разшитиха обхвата на своята стратегическа проекция в един от най-важните геополитически региони на света – вододела между Европа и Евразия.
Постсъветските държави също искаха да се присъединят към евроатлантическата система за сигурност – те знаеха с още по-голяма сигурност, че една възраждаща се Русия ще отрече първо техния новопридобит суверенитет. През 1994 г. в Будапеща Украйна подписа меморандум за отказ от своите ядрени оръжия, наследени от съветската епоха. Гаранти за сигурността и независимостта на Украйна станаха САЩ, Великобритания и Русия. Колко струва този меморандум след 24 февруари 2022 г.? Цената на парчето хартия? Но това не са последните гаранции за сигурност, които Украйна получи от водещите световни сили…
През пролетта на 2008 г. бях на срещата на върха на НАТО в Букурещ
заедно с изследователи на сигурността от цяла Европа и от Америка. Предстоеше на Киев и на Тбилиси да се гласува важна стъпка в процеса на тяхната атлантическа интеграция – МАП, план за действие по посока членство в НАТО. Ангела Меркел и Никола Саркози се противопоставиха на тази стъпка. Аргументите – да не дразним Путин, когото всички с нетърпение очакваха да пристигне в Букурещ за да обсъди нови стъпки на партньорство между Русия и НАТО. Отложиха гласуването с шест месеца – от април до ноември 2008 г. Путин видя в това отлагане „прозорец на възможности“ – през август нахлу с армията си в Грузия. Стана „неудобно“ да се говори за членство в НАТО – „конфликт“ е все пак… За да не се скараме с Москва, нахокахме грузинския президент Саакашвили – защо мъти водата на силния човек в Кремъл и наш перспективен приятел, Владимир Путин…
През февруари 2014 г. проруският президент на Украйна Виктор Янукович отказа на Брюксел да присъедини Киев към инициативата Източно партньорство – първа стъпка към европейска интеграция на постсъветските европейски държави.
Украинците излязоха със знамената на Европа на Майдана
Мнозина от тях загинаха от снайперистки огън под знамената на Европа. Под знамето с 12 звезди за първи път в историята бе пролята кръв – на Майдана в Киев. За Путин бе очевидно, че губи Украйна като геополитически, стопански и културен сателит на Русия. Затова той окупира Крим и инсталира сепаратистки движения в Донбас – за да има инструмент за вътрешно държавнополитическо подчинение на Украйна. Западът за пореден път легитимира агресивните действия на Кремъл. Администрацията на Барак Обама бе в политика на re-set с Москва. Ангела Меркел и Франсоа Оланд инициираха Минските споразумения, с които притиснатата в ъгъла Украйна се задължаваше да промени своята конституция за легализиране на автономията на Донбас.
Откритата агресия от февруари 2022 година сложи кръст на илюзиите относно „нашия приятел Владимир“. Засега. Решенията във Вилнюс ще представляват определена балансирана формула, в която трябва да се удовлетворят от една страна потребностите от сигурност на Украйна, а от друга – да се внимава с границата на намеса от страна на НАТО и Запада. Всяко решение обаче трябва да бъде претеглено внимателно и от психологическа гл. точка. За да не бъде използвано като процеп, през който да се даде нов шанс за маневриране на кремълския агресор в неговата война срещу Украйна.
