Светослав Пинтев
„Няма друг българин с такава ярка съдба и с толкова много титли, и с толкова различни имена”, пише за него писателят Николай Хайтов. Говори за една спорна историческа личност, превърнала се в легенда, в безспорен герой от епоса, където образът му е идеализиран и приказен. Там той е снабден дори с
летящ кон и вълшебен меч
Дързък и страшен мъж, който не признавал за дълго ничия власт, спечелил си с меч ранга на самостоятелен владетел на Родопа планина, той се е превърнал в част от нейната същност, история и душа.
Яростен борец срещу надигащата се вълна на турското нашествие, той не скланя глава, като намира смъртта си в бой с нашествениците, за разлика от други „юнаци”, които в песните са едни, а историята ги е запомнила други. Като прототипа на Крали Марко, който е съюзник на турците.
Момчил не е войвода, както го помни народното творчество . Той става самостоятелен български владетел на част от Беломорието и Родопа, правещ последователно на саздърма двете, воюващи една с друга части на Византия, но най-вече турците.
Т.нар. Влахо-български грамоти го наричат
непобедим и изкусен във войната, човек,
когото храбростта не напуска никога. Дори византийските хронисти му признават, че е юнак, силен „колкото двама души”, че „всички се дивели на царствения му вид”. Турският поет Енвери го сравнява с най-огромното и величествено нещо, което може да си представи. „Приличаше на минаре“, пише той.
Народът го помни дълги векове, завинаги всъщност, като го нарича нежно Момчил юнак, Момчил войвода, Момчило или просто Момчил, тачи го като защитник на бедните и отчаяните, запазил е спомена за него в песните и преданията си, докато на „селския” цар Ивайло например не е посветил нито дума….
Една от най-известните песни, в която участва Момчил е „Женитбата на Вълкашин”. Народът изобщо не допуска, че той може да бъде убит по друг начин, освен чрез предателство и обвинява жена му, която в случая е назована Видосава. Тя го предава на крал Вълкашин, за да стане кралица. Юнакът е пронизан в гръб. Коварната жена обаче си получава заслужуното. Когато Вълкашин намира ризницата на Момчил и я облича, открива, че е като джудже в нея. Тогава се разгневява на Видосава. „Ти предаде такъв юнак, ще предадеш и мен”, изкрещява кралят и я убива, както се убива змия. После се жени за Момчиловата сестра — Ефросиня и се ражда бъдещият Крали Марко. Историята не помни никаква Видосава, нито Ефросина, но за епоса това е без значение. Жената на Вълкашин и майка на Марко според историческите източници се казвала Елена.
За Момчил летописите са запазили сведението, че не е от знатен род, най-вероятно, роден като селянин около 1305 г, той в разцвета на живота си е провъзгласен за „севастократор”, титла, над която са само царската в България и императорската във Византия.
Селякът дели мегдан с могъщи владетели
Нещо невероятно, направо немислимо за Средновековието, през което родовата аристокрация държи в безпрекословно подчинение селячеството. Единици са хората през всички векове, които са направили нещо подобно.
Византийските летописци му признават титлата севастократор, защото му е дадена не от друг, а от самия им император, но често го наричат и разбойник. Момчил си е такъв, поне в началото на „кариерата си”. Като съвсем младо момче той събира чета в Родопите, по онова време гранична планина на България с Византия, а чат път и със Сърбия. За кратко време името му става прочуто. Византийският летописец Никифор Грегорас споменава, че има братовчед Райко, който е верен негов другар по оръжие до края на живота му.. От мемоарната „История” на император Йоан Кантакузин (1341-1354г.), се знае, че българското царство погнало четата и го прогонило. Той избягал във Византия, където император Андроник III му дава земя и го причислява към военното съсловиe на империята, т.нар. „стратиоти”. Тогава Момчил е около тридесетте. Наема се да служи с оръжие на знатен константинополски сановник, а той се задължил да го посвещава в науките и в мъдростта на древните. Сърцето юнашко обаче не трае дълго. Не е Момчил човекът, който ще се рови в пергаменти и ще пише калиграфски. Хуква обратно към Родопа планина.. В България се възцарява цар Иван Александър (1331-1371), който разгромява император Андроник III в битката при Русокастро на 18 юли 1332 г, като великодушно го оставя да се прибере в Константинопол. Византия и България се съюзяват, за да уловят Момчил. Той този път бяга при сръбския крал Стефан Душан, където събира дружина от над 2000 българи и сърби под пряпореца си. Името му вече е прочуто… Междувременно Андроник III предава богу дух.
Във Византия избухва гражданска война
Вдовицата му Анна Савойска става регент на малолетния им син Йоан V Палеолог заедно с военачалниците Йоан Кантакузин и Алексий Апокaвк. Императрицата Анна обаче обвинява първия в опит да заграби властта, докато той отсъства от столицата. Обявен е за враг на империята и го лишават формално от командването на войските в Тракия. Никой обаче не е питал самите бойци, а те побесняват, когато научават, че пълководецът им е унизен така. Обявяват го за император на 26 октомври 1341 г., в Димотика, под името Йоан VI Кантакузин. Той прима с неохота, но друг изход няма. Скоро е разбит и прогонен от легионите, верни на малолетния василевс, под командването на Алексий Апокавк. Кантакузин също намира убежище в Сърбия, но на следващата година тръгва на поход през Македония и Тесалия, съюзява с Момчил, който се връща в Тракия, като така печели надмощие.
Очаквайте: Как Момчил запалва турския флот
