Манол Глишев, Фейсбук
Една от любимите ми сцени в „Одисея“ е срещата между Одисей и Атина на итакийския бряг. Заспалият герой се събужда на родния плаж, където добрите феакийски моряци са го оставили заедно с един куп подаръци. Одисей още не знае, че си е у дома, защото неговата закрилница Атина е хвърлила мъгла наоколо и той не може да види познатите скали и хълмове на острова си. Докато той се чуди къде е попаднал (и как да скрие съкровищата си), Атина се явява пред него в образа първо на млад овчар, а после – на простосмъртна девойка. Разговорът между двамата е трогателен, защото в един момент прекрасната и страшна богиня на мъдростта и стратегията показва коя е, но вместо да изчезне след този миг на откровение, продължава да се държи като загрижена смъртна приятелка. Тя говори с Одисей много нежно, едновременно като майка, любима и съучастничка. Дори му помага да намери пещера, в която да скрие феакийското злато, но най-вече му дава новини от дома, изпълва го с увереност и го насърчава да продължи с хитростите си, за да оцелее в предстоящите последни изпитания. Нима може да има нещо по-вдъхновяващо от това самата Атина, тази валкирия на Средиземноморието, да ти внуши, че можеш да се справиш с над сто нагли противници?
„Близо до мене бъди, да ми вдъхваш самата ти смелост,
както когато рушахме стените на гордата Троя.
Ако сега, Модроока, със същата страст ми помагаш,
мога и с триста мъже на сражение сам да изляза
с тебе, могъща богиньо, и с твоята близка подкрепа!“
(„Одисея“, XIII, ст. 387-391, прев. Георги Батаклиев, 1971)
