Пеперуда
се блъсна в камбаната.
Никой не чува.
Иван Методиев, който си отиде и не си отиде. Един от най-големите и, сега си давам сметка, най-щедрите поети у нас. За мен, а и за мнозина, сигурен съм, беше от първите, на които сме носели стиховете си. Бях пристигнал току що в София като студент, престраших се да ида в редакцията на Септември, на Славейков. Занесох му кратките си неща, които после влязоха в Лапидариум. Прочете ги на място, каза нещо хубаво, което не запомних и, сигурно е било късно следобед, затвори стаята и ме заведе да пием и си приказваме в ресторант Будапеща на Раковски. (Да знаете колко много е това за първа среща като млад поет, с някой, който не снизхожда,а говори сериозно с теб за поезия.)
Било е самият край на 80-те. Мисля, че тогава или малко по-късно, след неговите Структури, нава вече се раждаше, като поезия, като стил, като списание. Безкрайно талантлив и с отворени сетива, един от най-големите ни поети, малко подминат от поколението си, отвъд суетата да се разпорежда в литературата, абсолютно истински, смълчан и отвъден приживе. Дано го открият и новите млади.
„…той успя да разшири полето на поезията до пространства, които тогава не влизаха в литературния канон у нас. Той вкара много силно Изтока и източното в писането си, вкара физиката, науката и знанието изобщо и всичко това, без да накърнява ни най-малко поетическото.“
Открих тези няколко думи от юли 2003, когато научихме, че си е отишъл, продължавам да държа на тях.
