Интервю на Борислава Априлова, Бургас, специално за infomax.bg
Визитка
- Д-р Николай Игнатов от 2010 година до скоро оглавяваше отделението по Анестезиология и интензивно лечение в УМБАЛ „Дева Мария“- Бургас.
- Вече работи в екипа на болница „Сърце и мозък“ в морския град. Родом е от Казанлък.
- Национален консултант по анестезиология и интензивно лечение за България, специалист на световно ниво, част от медицинските екипи от мироопазващи мисии в най-горещите и опасни точки на света. Завършил е медицина в Тракийския университет – Стара Загора през 1996 г.
- Занимава се с най-тежките и неспасяеми случаи в медицината, заради което много често е сравняван с д-р Хаус.
- През 2019 г. е номиниран за личност на годината в Бургас.
- Д-р Игнатов не случайно става любимец и на снимачния екип на филма „Аз и моите жени“, който се снима в Бургас и бързо „влиза“ в него. За мисиите в Сомалия, за връщането на хората от смъртта, за медицината и актьорството, един откровен разговор с него:
-Д-р Игнатов, „сатурацията пада, сатурацията пада!“ Това е любима фраза в медицинските филми. А на живо как е?
– Това е естеството на работата ми, това се случва всеки ден при нас. Интензивното лечение включва всички свръхтежки случаи. Аз съм анестезиолог и приспивам хората, но хубаво , че мога и да ги събудя. На времето имаше една инициатива във ВМА за спешно звено. Естеството на българското здравеопазване е такова, че има една голяма част от хора, които се лутат от специалист на специалист, не знаят какво им е и накрая състоянието им става много тежко. Тогава те няма къде другаде да отидат и попадат при нас. Така се създаде Звеното за диагностика и лечение на пациентите с неизяснени диагнози към ВМА, по идея на проф. Николай Петров. Той е бивш шеф на ВМА и бивш здравен министър на България. Взаимствахме тази идея и се появи подобно звено и при нас в Бургас. Тези случаи тук не са чак толкова много, че да сме свръх натоварени, но все пак ги има.
– Със сигурност сте имал много тежки случаи. Кой ще помните винаги?
– Много тежки случаи съм имал, хора, които са били буквално умрели, а аз съм ги изписвал след дни. Те не са един, не са и два. Това е работата ми. За добро или лошо, това е! Много често има специализанти, които като започнат при нас, когато разберат за каква работа става въпрос, се отказват. Предпочитат да работят в кабинет и да лекуват бяло течение. Това го казвам без да искам да обидя никой. Аз обаче си обичам работата и не деля хората. Както съм помогнал на Министъра на една голяма федерация, така съм помогнал и на баба Тонка от Българово, която беше умряла, но я върнах и я изписах от болницата да си ходи вкъщи. И тя има душица живот, и Сергей има душица живот. Разбирате ме, нали?
– Говорите за Сергей Лисовски, министър на промишлеността и енергетиката на Руската федерация, който също върнахте от смъртта..
– Да. Попадна при мен преди няколко години в изключително тежко състояние. Влезе в болницата с диагноза, при която все още се смята, че смъртността е над 90 процента. Имаше мезентериална тромбоза, това е инфаркт на червата. В последствие се оказа, че има генетично заболяване, което в България е трудно откриваемо. Аз се сетих за какво става въпрос и успях да го спася. Стабилизарах го, върнах го от онзи свят и той замина да се долекува в Русия. Но и до сега казва, че от всички лекари на света, вярва най-много на мен. Често ми звъни по телефона, останахме си приятели. Даже имахме среща в Санкт Петербург, но пандемията ни попречи и не можахме да се видим.
– Медицината явно е вътре във вас…
– Аз от малък исках да стана лекар и знаех, че ще стана. Баща ми беше ветеринар. Имах поле да се уча, така да се каже. В седми-осми клас му асистирах на раждане на крава. Държах й червата, за да не паднат не земята. Така започна моята история с медицината.
– Бил сте на едни от най-опасните места в света. 2020 сте на мироопазваща мисия в Сомалия, тогава страната е обявена за най-несигурното място на цялата планета. Как се преживява там, и какво изобщо ви мотивира да отидете?
– Сомалия е свръх интересна, свръх опасна, тя е друг свят. Голяма болка ми е, че нищо не можах да разбера от културата на хората там. Кацаш в Могадишу и си направо във военния лагер, войници, охрана… Знаете ли, че има статистика, че преживяемостта на улицата там е 14 минути. 14 минути можеш да се движиш и да си жив, на 15 вероятността да те убият е огромна. Пълно е с пирати, разбойници, убийци, деца с автомати… От най-интересното там аз нищо не съм видял. Живеех в миротворческия лагер и не можех да се движа свободно. По време на други мисии съм разглеждал спокойно Етиопия, Кения, уникални места, страхотни страни, но Сомалия е една черна дупка. Живееш в лагера и няма мърдане. Аз все още получавам на телефона си рипорти за взривове, за опасности, за престрелки, за ранени.
– Умираха ли хора в ръцете Ви?
– Хора са ми умирали в ръцете не само там. Част от ежедневието ми е това, за съжаление. Трябва обаче да се превъзмогне смъртта, за да продължи живота. Страхът може да бъде допинг. Въпреки, че съм се страхувал да поемам случаи, да, има и такива, съм продължавал. Научил съм се да използвам знания и опит, но не съм Господ, върша си работата. При нас не е казано, че задължително ще имаш успех накрая. И това е страха в медицината. Но трябва да се преодолее, за да си полезен на този, чиито живот е в ръцете ти. При нас границата между живота и смъртта може да е само един милиграм.
– Страшно ли беше в Могадишу?
– Често давам един пример – когато гледаме някой екшън филм винаги има един герой, който е уникален боец. Аз бях в Могадишу, но не съм някакъв герой, не съм бил на фронта… В живота там има неща, които ние европейците не можем да разберем. Последният път отидох в Сомалия за 20 дни, а останах за пет месеца, благодарение на ковид пандемията. Когато излетях, затвориха България без дори да има дори един доказан случай. Даже не вярвах какво се случва у нас, хората не можеха да излязат да си разходят кучето. В последствие и в Сомалия се появи ковид, но нямаше такава паника. Когато се върнах от там бях един от малкото хора, който беше виждал болен от ковид на живо. Тук още нямаше много случаи. Даже в отделението в Бургас бях първият лекар виждал истински болен. После започнаха и тук да се появяват случаи. Като цяло обаче в Африка няма такава смъртност, като в Европа, въпреки липсващото здравеопазване там. Да не говоря за начина на живот. Въпреки това статистически те имат свръх малко жертви. Не мога да си го обясня.
– Как стигнахте от Сомалия до снимачната площадка на Аз и моите жени?
– Лятото в УМБАЛ Дева Мария пристигна екип да снима сериала, ползваха базата. Единият от сценаристите ме е забелязал да правя някакви физиономии в операционната и ме е харесал. Но аз съм само едно храстче във филма, повято от вятъра храстче. Знаете, че всеки филм, който има медицинска тематика има свои консултанти в болниците, за да не ръсят после много простотии от екрана /смее се/. Говорихме си много, давах им консултации и от статист взеха, че ме харесаха за актьор. Даже ме питаха мога ли да кажа няколко думи в епизода /залива се от смях/. Е, защо да не мога? И те много се зарадваха. Защото човек пред камера се спича, колкото и да е отворен. Но на мен ми се получи.
